Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

неделя, 25 декември 2011 г.

Ники Михайлов тегли една “майна” на пубертета

Да се подхлъзнеш и да паднеш през пубертета почти винаги е фатално. Бушуващите хормони оставят болезнени следи в още неукрепналата психика. Следи, които много често никога не заздравяват. Николай Михайлов обаче се оказа по-устойчив от повечето хора. Той се просна по очи, бе стъпкан от тълпата, но стана, тегли една “майна” на най-гадния период в живота на човек и продължи напред.
Михайлов бе едва на 18, когато цялата злоба на света се изсипа върху главата му. Вердер бе притиснал Левски и младокът просто не издържа на напрежението. Лусио Вагнер рутинно върна една топка към него, моментна липса на концентрация и... край. Претъпканият “Васил Левски” освирква виновника в един глас. Ники хапе устни, подпрял е ръце върху колената си и се мъчи да се овладее. Не става. Пет минути по-късно резултатът вече е 0:3. Цялата защита на "сините" страда от разколебания вратар. Той носи пряка вина и за третия гол на немците. Пръстите му се огъват след изстрела на Торстен Фрингс и всичко е окончателно загубено. На почивката Мъри Стоилов сменя смазания психически Михайлов с Божидар Митрев. Ходът изглежда добър - не падат повече голове. След мача журналисти и фенове сравняват Михайлов със земята. Това е последната му официална среща с екипа на Левски.
Разбира се, всяка крушка си има и опашка. По онова време пубертетът здраво тресе Ники. Поведението му безкрайно дразни всички. Заведения, скъпи коли, мацки, показност. Прекалено много показност. Допълнително масло в огъня налива и фактът, че той е син на президента на БФС Борислав Михайлов. Публична тайна е, че Боби го лансира навсякъде и с лекота му отваря страшно много врати. Броени дни преди злополучния мач с Вердер Михайлов-младши отново закопава своя отбор. Масена Моке от Черно море стреля от халите, момчето плахо протяга ръка от въздуха и топката се оплита в мрежата. Левски изпуска ценни три точки по пътя към титлата. Трагедията срещу Вердер вече прелива чашата на търпението. Феновете искат главата на Михайлов. За синята половина от България той вече е персона нон грата. През декември, 2006-та, кара няколкодневни проби в английския Болтън, след което повече от шест месеца никой не се сеща за него. Оказва се обаче, че Ники не си лекува нервите в някой санаториум, а работи. И други работят за него, но в основата на успехите преди всичко стоят личните усилия.
Изведнъж излизат снимки, на които позира с шалче на Ливърпул. Митичният "Анфийлд", Рафа Бенитес, Стиви Джи. Следват титла на Холандия с Твенте, участие в групите на Шампионската лига, уловени дузпи на Жоао Мутиньо и Рафаел ван дер Ваарт. Пет години след зверския провал, Николай Михайлов е обявен за футболист номер 1 на България. Можем само да гадаем какво точно е преживял младият вратар през това време. Ако съдим по това, което се е случило с косата му, едва ли му е било леко.

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Локо София - когато всеки гледа да мине другия

Тъч, фаул, дузпа, гол. 3:0, 0:1, 2:2. Шампионска лига, Световно клубно първенство, А група, Купа на България... В един момент това, което се случва на терена спира да бъде от значение. На преден план излизат други, много по-важни неща, които ни напомнят, че най-великата игра в момента е една индустрия, а играчите са само фигуранти в нея. Няма как да се направи нормален анализ на представянето на Локомотив (София) през изминалия есенен полусезон, при положение че футболът просто отсъстваше. На фона на случващото се с клуба, графиките с показателите на футболистите изглеждат гротескно. Едва ли някого го интересува точно колко минути имат Танко Дяков и Преслав Йорданов. Един клуб със славна история си отива. “Железничарите” могат да се похвалят само с две неща в спортно-технически аспект. Първото е представянето срещу Шльонск (Вроцлав), в квалификациите за групите на Лига Европа. Да не допуснеш попадение цели 210 минути срещу едноличния лидер в полското първенство си е наистина достойно постижение. Второто нещо безспорно е високата доблест, която до последно демонстрираха “червено-черните”. През есента те не взеха участие в нито един уговорен мач. Във всички срещи от първенството играчите се раздадоха до дупка и само малшансът им попречи да подобрят точковия си актив. Каръкът бе най-очеваден срещу Славия в “Овча купел”. Вратата на “белите” сякаш бе омагьосана и Локо не успя да запише заслужена победа.
Стадион “Локомотив” пък е държавен и е даден за ползване на спортния клуб с това име. Футболният притежава само 2 съблекални и 3 кабинета от него. Поне в обозримо бъдеще няма как законово президентът му Николай Гигов да го получи под наем или на концесия. В началото на този месец областният управител на София Данаил Кирилов изплю камъчето - големият проблем е, че по документи футболният отбор не се смята за наследник на ДФС Локомотив – дружество, което до 1990 г. е разполагало със стадиона. Имената са едни и същи, но по неведоми пътища сегашният ПФК Локомотив няма нищо общо с тогавашния.
Стадион “Локомотив” го няма и на кадастралния план на София. Съоръжението просто не съществува. Според картата, на неговото място има равна, незастроена поляна, по която вероятно пасат стада крави от околните села. Не е чудно, че през 2003 година двама реститути са успели да си върнат чрез съда общо 12 декара от терена, централната трибуна и част от паркинга на стадиона. И сега искат нещо в замяна. Единият е поискал друг държавен имот, а другият – да му бъде платено по 250 евро на квадратен метър за неговия парцел. Един декар е равен на 1000 кв.метра. Шест декара са 1,5 млн евро. "Такива пари сега не се плащат и за имоти под опашката на Коня". Същата сума вероятно иска и някой дебел градоустройствен архитект, за да постави стадион “Локомотив” на картата на София. Умишлено се оставят подобни вратички, за да може някой да си напълни гушата до пръсване. Игра на надлъгване – всеки се скатава, за да прецака баламата с много пари.
И когато куп хора отказват съдействие, губи само този, който си е сложил главата в торбата. Откакто дойде в клуба през 1994 г. Николай Гигов постави седалки на голия цимент, който дори не е негова собственост, ремонтира съблекалните, плати 600 000 лева за наем на чужди стадиони. Само експертизата на стоманените въжета на козирката над сектор В струва към 100 000 лева. Всичко си има граници. Много хора плюят Гигов, но явно не си дават ясна сметка какво дередже чака Локо (София) без него. Никой друг няма да се захване с една предварително обречена кауза, каквато е клубът в момента. И да дойде някой чуждестранен бизнесмен, той бързо ще разбере, че налива вода в една празна каца и ще се омете. Най-нормалното нещо е да си тръгнеш, след като години наред безуспешно си си късал нервите. И Гигов съвсем скоро ще го стори. Не му прави чест обаче, че на изпроводяк остави футболистите без една стотинка. Те може да играят слабо, може да са всякакви, но заслужават възнаграждение. Един работодател плюе на самия себе си, когато не уважава тези, които се трудят за него.
На фона на всичко казано дотук, 12-то място на Локомотив Сф след есенния дял изглежда логично. Много хора ще се молят то да се повтори и в края на сезона, защото положението не изглежда никак розово. Най-много обаче като че ли губят хората, които проследяват всеки двубой с увит около шията червено-черен шал. Хората, които на първата тренировка за сезона виждат терена до стоков базар “Илиянци” без очертания и с пораснала трева. Децата на тези хора тренират на игрище без нито едно стръкче и от главата до петите стават оранжеви от сгурията. Това също няма да се промени скоро.

петък, 2 декември 2011 г.

Книжната Шампионска лига

Футболната Шампионска лига започва през септември, а Книжната - в началото на декември. В първия турнир участват най-добрите европейски отбори, във втория - всички български издателства. Разликата е, че в Книжната Шампионска лига "билетите" са на много по-приемлива цена, а в същото време ти предлагат нещо повече от два часа забавление. Предлагат ти нещо реално, което да държиш на лавицата в хола, което всеки ден можеш да прелистваш, да препрочиташ и да му се кефиш отново и отново.

Дами и господа, заповядайте на най-голямото книжно изложение в България - Панаира на книгата в НДК, от 6 до 11 декември, от 10:00 до 20:00 часа. Можете да намерите "Истории от Квартала" на щанд 56 (третия етаж), издателство "Весела Люцканова". Ако пък специално искате автограф от автора (а защо не и да се снимате с него :P), минете в събота следобед (10 декември).

http://hofi-writer.blogspot.com/2011/01/blog-post_9619.html - първите няколко страници от романа.

събота, 5 ноември 2011 г.

Какво се случи на "Герена"...

В сряда вечер бях на поредната открита тренировка на “Герена”. Тичане, квадрати, студ. Малко журналисти, десетина фена. Нищо необичайно.
Буквално с едно обаждане бат Петьо Заберски е върнал натиреният да тренира с децата Сьорд Арс в първия състав. Нормално - Заберски го е довел в България, чрез протежето си Жейнов, и сега иска да припечели нещо от него. Не може да си позволи някой да се гаври с неговата инвестиция. Холандецът пристига с 15-20 минути закъснение на тренировката. Явно изобщо не му се е излизало, но някой го е убедил да го направи. За кратко Арс разцъква с топката между конусите, след което го слагат за съдия на двустранната тренировъчна игра. Той е единственият на терена с отровно зелен потник. Седи самотен на тъчлинията, почти не помръдва и отвреме-навреме едва доловимо подсвирва при някое нарушение. Поразително прилича на неуспешно присаден орган, който е в пълна несъвместимост с тялото.
Малко по-късно се развъняват телефони. Из столичния ъндърграунд е плъзнал слух, че Гонзо вече е пътник и до броени часове ще бъде сменен от Николай Костов. Присвиват се очи, оформят се групички от по двама-трима човека, започват да се водят спорове. Хората не знаят как да реагират, не знаят дали това е поредният кьорфишек или е чиста монета.
Оказва се, че нещата този път клонят към истината. На паркинга до помощното игрище скоро става лудница. Започват да прииждат автомобили на различни медии. Фарове разцепват мрака, чуват се познати гласове от ефира. Журналистите за нула време стават цяла тумба. Точат всевъзможни микрофони, диктофони, моливи, тефтери и обективи, готвят се да разфасоват, изядат и изсерат Гонзо. Треньорската смяна ще им даде поредният комат хляб, ще запълни две минути от вечерните новини или една страница от спортния ежедневник. Гаджев псува на майка Арс, за дето погрешно е свирил засада на тренировъчната игра. Оня едва ли разбира какво точно му говорят, но по жестовете се досеща, че едва ли е нещо положително. Всъщност, несъществуващата засада е просто повод. Гаджев псува Арс заради това, че е чужденец. Псува го заради това, че е дошъл от световнонеизвестния Цволе, не е вкарвал гол вече два месеца, а взима два пъти повече пари от него.
Някъде тук, събралото се множество на тъчлинията става свидетел на есенцията на футболната игра. Това е един от редките спонтанни и искрени проблясъци по българските терени. Отборът, воден от Христо Йовов е спечелил тренировъчната игра. Бижутера е на седмото небе. “Айде да се снимаме! Някой да извади апарат!”, провиква се той и прегръща двама съотборници през рамо. Към тях се включват всички от състава на победителите. Започват да скачат и да се радват, сякаш са взели Шампионската лига. Испанчето Калво се мята на тревата, в опит да копира радостта на Бриан Лаудруп след гола му срещу Бразилия на Мондиал 98. Това е двайсетсекундна демонстрация на истината в този спорт. Повечето хора до тъчлинията обаче изобщо не си дават сметка за какво става въпрос...
Гонзо пък от своя страна не смята да се дава на журналята. Най-безцеремонно скастря един оператор, който е стъпил на терена, докато играчите правят стречинг. След това с ледено изражение подминава гората от микрофони и камери. “Видя ли?! Направо им еба майката!”, тупа ме някой по рамото, а аз седя ухилен. Наистина им еба майката. Докато Гонзо върви към съблекалните, към него продължават да валят въпроси, след него продължават да подхвръкват един куп дребни душици. На него обаче не му дреме. Изглежда като ранен лъв, готов да понесе куп хора със себе си в отвъдното. Накрая подхвърля нещо от сорта на “ако има нещо официално, ще го обявим”. Това е напълно достатъчно да засити тълпата. Още същата вечер това безобидно изречение ще бъде разтегнато като локум, ластик или каквото още се сетите, ще бъде основен акцент във вечерните новини и в спортния ежедневник.

След два дни пък е официалното представяне на Николай Костов като нов старши треньор на Левски. Този път пишещите братя са пет пъти повече. Пресконференцията е почти час. През това време се задават най-малоумните въпроси на света. На една девойка й е изключително тъпо и дреме на едно от канапетата. През прозореца отсреща се вижда една от детските формации на Левски. Едни от най-малките в школата, може би осем или деветгодишни. Радват се, защото някой току що е отбелязал гол в поредната двустранна игра...

събота, 29 октомври 2011 г.

Как чичо Митко гушкаше Платини

Пет Момента от Вечното дерби:

1.Как Чичо Митко гушкаше Платини – Бразилецът със сигурност беше най-добрият на терена във Вечното дерби. Дръпнат по-назад от типичната си позиция на таран, Платини бе душата на ЦСКА – дриблираше, стреляше, подаваше, отнемаше топката. Единственият човек, който се оказа способен да го засенчи в петък вечер на националния стадион бе легендарният Димитър Пенев. Броени минути след безценната победа с 1:0, чичо Митко даде воля на емоциите си и награби Платини пред тунела. Съвсем искрено и спонтанно Стратега прегърна футболиста и го разцелува по бузите. Нещо като кавър версия на срещата между Вестникаря и Роко (който е чел книгата ми, знае за какво говоря). Абе получи се наистина готино.
2.Гонзо е перде – Може да не е сред най-добрите наставници, но Георги Иванов за пореден път се доказа като истински мъжкар и перде. Едно описателно изречение обобщава най-добре всичко – публиката от сектор А мощно псува Гонзо, който, леко брадясал, облечен с черен балтон и черни панталони, сочи ухото си и ги приканва да увеличат децибелите.
3.Галчев и Коста Стоянов лично дадоха тон на “К*р за Левски” – Изглежда обаче не зрителите, а двама от играчите на ЦСКА са чули по-добре призива на Гонзо. След края на срещата Боби Галчев и Коста Стоянов застанаха на пистата до тунела, прегърнаха се през рамо и дадоха тон на емблематичния рефрен “К*р за Левски”. Макар да не са кореняци софиянци, те със сигурност ще бъдат записани със златни букви в армейския фолклор заради тази своя проява.
4.Полицията не пусна Халилович и Живец – БГ полицаите наистина са идиоти. Докато всички журналисти чакахме феновете, намиращи се извън сектор А да се изтеглят, покрай нас минаха Денис Халилович и Саша Живец от ЦСКА. Те чинно обясниха на спиращите ги да си тръгнат от стадиона куки, че са футболисти и няма да направят някой зулум. Полицаите обаче ги гледаха както сомалиец гледа кюфте и изобщо не вдяваха за какво става въпрос. Нещо повече – те продължиха да не вдяват дори след като няколко човека на чист български им обясниха за какво става въпрос. През това време Халилович и Живец се въртяха като пумпали и се чудеха къде са попаднали...
5.ЦСКА просто бяха по-добри – Добре или зле, реалностите са такива. ЦСКА просто надигра Левски и заслужено спечели. “Армейците” раздаваха по-добре топката, изглеждаха по-остри и седяха по-компактно в защита. Постоянната смяна на местата на Платини, Зику, Мораеш и Делев в нападение понякога объркваше и тях самите, но това е положението – грешки на растежа, които ще се изчистят с времето. Ще бъде интересно дали "червените" ще се разделят с някой от ключовите си футболисти през зимата или ще надградят над сегашния добър състав с още 2-3 качествени попълнения.

сряда, 26 октомври 2011 г.

"Истории от Квартала" - интервю с автора


Това интервю бе направено преди почти 5 месеца, но по неясни съображения (главно от глупост) едва сега започвам да го разпространявам по-усърдно из уеб пространството. Надявам се видеото да ви изкефи. Прощавайте, че съм с очила и дъвча дъвка - грешки на растежа. Още веднъж огроомно благодаря на майка ми, издателство "Весела Люцканова" и МС Атила за съдействието :)



линк към интервюто в Ю Тюб - http://www.youtube.com/watch?v=cy1BwYieL7o
първите няколко страници от книгата - http://hofi-writer.blogspot.com/2011/01/blog-post_9619.html

неделя, 23 октомври 2011 г.

Сашо Александров е за затвора

Пет Момента от изминалия уикенд:



1.Ужасяващото влизане на Сашо Александров срещу Грегъри Нелсън – От доста време не бях виждал подобна балтия по българските терени. Преди година и половина един кретен от Несебър счупи крака на вратаря на Академик Калоян Михайлов, в мача бараж за влизане в А група – за всеобщо щастие, сега римейкът на Сашо се оказа далеч по-неуспешен. Нелсън се отърва с лека травма, след опита за ампутация, и ще бъде на линия за Вечното дерби идния петък. При всички положения обаче касапинът от Черно море трябва да бъде сурово наказан. Поне едно три мача аут плюс тлъста глоба. Може и да се измисли нещо иновативно – да го вкарат в затвора за 2-3 седмици, за да си вземе поука и да стане човек. За Иво Иванов от Левски важи абсолютно същото, но неговият шпагат срещу Георги Филипов от Калиакра беше някакси, хм... не чак толкова зрелищен.
2.Безумията на Пламен Илиев срещу Калиакра – През последните няколко месеца младото момче от Левски показа първи сериозни признаци на звездеене. Дели се от лагера на младежите и пътува самосиндикално за Ловеч, демонстративно пуска снимки с гаджето си в Интернет. Типично пуберски изцепки, тип “вече съм на върха и не се страхувам от никого”. Славата, в комплект с табелата “София” явно му идват в повече. Тапата изхвръкна с мощна сила и сега бързо трябва да се намери човекът, който да запуши бутилката преди сблъсъка с ЦСКА...
3.Боят на Сити над Юнайтед – Да видиш как “червените дяволи” падат с 1:6 на собствения си стадион, не се случва често. По-големият ташак е, че до 89-та минута губеха със скромното 1:3. Струва ми се, че сър Алекс подходи малко високомерно към срещата и реши, че я е спечелил още преди нейното начало. Все пак нищо не е свършило. Сити сякаш са готови за титла, но не мислите ли, че след похарчени около 1 милиард паунда за селекция през последните три и половина години, тя ще бъде твърде пирова? Футболистите на “гражданите” сигурно се чувстват като кукли на конци.
4.Норич дойде, не се изплаши и взе точка от “Анфийлд” – “Канарчетата” нагледно показаха как един по-малък отбор не трябва да се насира предварително, при гостуване на голям съперник. Макар, че получиха гол, те не се изплашиха, запазиха самообладание и продължиха да играят стегнато, в чакане на удобния момент. И той дойде. Е, накрая имаше и сериозна доза късмет, но Пул сами са си виновни за пропуснатите положения.
5.Големият Матея Кежман май ще се окаже пълна дупка – За 400 игрови минути, някогашното страшилище за вратарите в Европа още не е успял да вкара гол с екипа на БАТЕ Борисов. Говорим за противници от ранга на Торпедо Жодино и Нафтан... Трансферът му в Беларус май ще се окаже пълна дупка – най-вече за БАТЕ, които пръскат излишни пари за една гигантска заплата без никакво покритие. Единственото оправдание за привличането на Кежман е той да повлече крак и някое друго голямо име също да си каже “хей, в Пущата не било чак толкова зле”. Нещо като трансферът на Жардел в Черно море...

понеделник, 19 септември 2011 г.

За един пробит долар...

Преди два месеца бях най-щастливият човек на света. Любо Божинов вкара от пряк свободен в последните секунди срещу Металург и ни класира в следващия кръг на Лига Европа. Крещях, виках, търкалях се по скамейките в сектор А и се прегръщах, с когото сваря. Мачът много ми заприлича на Франция – България от 93-та, когато Костадинов ни праща на световното в САЩ. Не съм го гледал на живо – та тогава съм ходел прав под масата, но от архивните кадри още настръхвам. След срещата взимах интервютата с червено-черен шал, погазвайки един от основните принципи на журналистиката – да не показвам пристрастия. Колегите от останалите медии ме гледаха опулени. Не ми дремеше – моят отбор бе спечелил и нищо друго нямаше значение.

Оказа се обаче, че всяко удоволствие се заплаща. След възхода почти винаги следва спад. Обикновено пешкира опират хората, които не гледат мача от ложите, а от сивата трибуна без седалки зад едната врата. Даваш 5 лева за билет, делиш от залъка си и накрая седиш на цимента, гризеш си ноктите от яд, а шалът ти се вее безпомощно. Ставаш свидетел на нещо средно между посредствен театър и аматьорска порнопродукция, която спокойно можеш да гледаш и у дома. Дори можеш да си я спретнеш сам.

Поредната буря в чаша вода. Интересно за какво беше целият този фарс в „Овча купел“? Локо Сф получи минимални финансови приходи от евротурнирите, а в същото време плати твърде висока цена. Плати с нещо повече от пари. „Честта и верността не се продават", гласи един от рефрените на железничарската агитка. На същото мнение вероятно са и феновете на Славия, които демонстративно напуснаха собствения си стадион, едва четвърт час след началото на пародията. Показателна беше и молбата на защитника на Локо Милен Лахчев към един колега журналист след края на мача - „моля ти се, само не ме питай дали е уреден“. Ако този ташак не бъде подхванат от прокуратурата, не знам кой трябва да бъде. При това положение, думите на великия шотландец Бил Шенкли, че „футболът е нещо много по-важно от живота и смъртта“, звучат бутафорно. Или поне в България. Ще продължат да бъдат такива, докато Гигов на всяка цена иска да играе в Европа, а Славия дели улица „Коломан“ с най-мощната хазартна компания у нас...

P.S. Връщам се 3,5 години назад, когато спонтанно написах този материал след Славия - Локо Сф 2:1 и го предложих на главния редактор на "Меридиан Мач". Бил хубав, каза, остър, обаче така и не се реши да го публикува, защото "чичо Венци ще се разсърди"... Такива са повечето журналисти у нас (не целя да обидя никого, това са чисто и просто факти) - гнусни, мазни, по-ниски от тревата и пазещи топлото си място с цената на задника си :))

вторник, 6 септември 2011 г.

Summer wrap

*Wrap – думата е английска и може да значи куп неща - завивка, одеало, покривка и т.нат. В случая я използвам като “обобщение, равносметка”.

И лято 2011 не бе по-различно от един горещ, изнурителен, потен и какъвто се сетиш още сезон. Мислех, че ще е по-различно, но работата мощно ме притисна като Гари Кейхил Цветан Генков и почти не можах да усетя най-приятния сезон. Е имаше това-онова, едно-друго, но като цяло се изцедих от бачкане. От май досега съм почивал общо петнайсетина дни, като през 3 от тях се скъсах да драйфам. Съдба...
Опитах се да се забавлявам, докато работя. На 1 септември, вечерта, бях в Ловеч, да отразявам младежите на България и Холандия. Вече рядко ми се случва, но като прочетох тимовия лист на “лалетата” направо ме побиха тръпки. Представители на всички най-силни холандски отбори плюс Люк Кастайньос от Интер. Пак ще натъртя, че говорим за току що излезли от пубертета момчерлаци...
Нашите ме изненадаха с много приятна игра. Изпуснаха победата за малко. Момчил Цветанов, Александър Тонев, Георги Миланов и Александър Цветков определено имат сериозен потенциал и с малко късмет могат да станат страхотни футболисти. Сашо вече излезе в чужбина, остава и другите трима да го направят в скоро време, за да се развият по най-добрия възможен начин.
Бях си запланувал да направя кратко интервю с Кастайньос, но той бе сменен принудително към 60-та минута, а след това се залости в рейса на холандците. Така че директивата бързо бе пренасочена към Дейли Блинд – син на легендата на Аякс Дани. И той, подобно на баща си, вече играе в мъжкия състав на амстердамския гранд. Ташакът беше, че Дейли и Рики ван Хаарен от Фейенорд си приличаха като две капки вода. Среден ръст, чуплива кестенява коса до раменете, идентична физика. Добре, че на Блинд младши му беше набола неква брадица. По това го познах.
Излезе сравнително бързо от съблекалнята. В главата ми беше само адреналин, но успях да си задам въпросите, които бях намислил. Отговори ми съвсем спокойно и възпитано, като достоен представител на една от най-силните школи в света. “Така се прави”, както обича да казва Сашо Диков. Надявам се и нашите ритнитопковци един ден да достигнат такова ниво.
Свърших си задълженията и си погледнах телефона... Бе 11 вечерта, а аз все още бях в Ловеч. Обикновено след края на мача, който гледам загасвам нощната лампа и заспивам – сега пак я загасих, само че след това потеглихме обратно за столицата. Такава е журналистическата професия – не знаеш къде ще си на другия ден. По пътя за София окончателно се убедих, че тираджиите са абсолютни идиоти и слаби шофьори, а пътната маркировка и проститутките нямат край. Малко преди Ябланица сгазихме една глупава полевка, която се оказа на шосето в най-неподходящия момент...

събота, 20 август 2011 г.

Истории от Квартала - дебютен роман

Роко и неговите братя



- Какво видя в тези хора от гората?
- Не те разбирам…
- Страх. Дълбок, разяждащ страх. Те бяха заразени с него. Видя ли? Страхът е болест. Той ще пропълзи в душата на всеки, който го допусне. Вече е развалил спокойствието. Не съм те отгледал, за да живееш със страх! Изтръгни го от сърцето си!
„Апокалипто”, реж.Мел Гибсън



От кухнята се чу трясък. Долетяха и първите псувни. В стаята на Роко се прокрадна натрапчивата миризма на загоряло кафе. Последва шум от блъскане на врата и псувните се повториха по-ясно - този път някъде из коридора. След миг при Роко нахлу дребна жена с прясно боядисана червеникава коса и с рязко движение дръпна пердетата. Режещият шум от ръждясалия корниз беше способен да събуди и мечка през зимата.
- Ти пияна ли си ма?! К’во си се разбучала толкова рано? - с още дрезгав глас избоботи Роко.
Жената нервно прокара ръка през косата си и извърна глава към него. Изглеждаше твърде енергична толкова рано сутринта - сякаш й бяха направили дълбока клизма. Тя го погледна с кисела насмешка и набързо нареди с острия си и писклив глас:
- Аз ядене не трябваше да ти правя... И за цигари не трябваше да ти оставям пари, боклук такъв! Писна ми да спиш до следобед и само да пиеш бира с малоумните си приятели! Ставай и още днеска искам да си намериш работа!
Устните на Роко се окръглиха. Той беше стъписан и мълчеше. Обикновено този тип нравоучителни разговори се водеха вечер, когато майка му, полузаспала на дивана, му дрънкаше подобни глупости, а Роко – леко пийнал и напушен, й се хилеше и механично повтаряше, че от утре ще е нов човек. Чашата явно беше преляла. Все пак самосъхранението у него проговори и той повтори така добре заучените фрази:
- Добре бе, добре, правим го... Само не пискай!
Майка му малко се успокои и снижи тона:
- На масата в кухнята съм ти оставила пари. Да купиш хляб и една руска салата от тях. И да изчистиш, че кафето изкипя! - завърши тя и тръшна полуостъклената врата след себе си.
Роко примлясна сухо. Още усещаше спарен вкус на джойнт в устата си след снощното разбиване. Без да отваря очи, той протегна ръка и почна да търси по раклата над главата си. В бъркотията от дрехи, празни бирени кутийки, няколко томчета книги джобен формат и стари програми от „Еврофутбол”, Роко все пак успя да намери безценните неща, които търсеше - последната си цигара и една захабена бяла запалка. Той запали цигарата, смукна сладостно от нея и въздъхна облекчено - малко релакс след този кратък болезнен диалог. Тръскаше пепелта в саксията с изгнило мушкато, която седеше до леглото му точно в ролята на пепелник. Докато пушеше се чудеше как да прекара деня. Безпаричието го притискаше като менгеме. Мързелът, обаче, беше многократно по-силен от него...
Роко изпуши цигарата, разтърка очи и седна в кревата. Очертаваше се приятен октомврийски ден и първите лъчи на слънцето вече се промъкваха в стаята. И без това крехките намерения на хлапака да си намери бачкане бързо се изпариха. Понеделник сутрин, време за разпускане...
Пройдохата си изми очите и зъбите, изпика се и отиде в кухнята. Локвичката кипнало кафе върху печката димеше леко, а по пода се влачеха още засъхнали черни следи от него. На масата, в захлупена чиния, за да не изстинат, се мъдреха два опечени сандвича, а под чинията беше затисната новичка банкнота от десет лева. Роко потърка кинтите в брадичката си и се зае да закусва. Естествено без да почисти мръсотията, той се пресегна и взе с артистичен жест съда с кафето. Удари няколко глътки направо от каната. По широкото й гърло остана мътен отпечатък от устата му. После въздъхна блажено и с омазнена от сандвичите усмивка се загледа през прозореца. Денят все пак започваше добре.

Вече отиваше към обед. Почти парализиран от мързел, Роко от близо два часа гледаше някаква глупава анимация по телевизията, когато реши, че е крайно време да иде до магазина. Липсата на цигари го караше да прави чудеса от храброст. Той повторно си изми зъбите, обу си смърдящите на френско сирене маратонки и излезе.

Роко тъкмо беше сбръчкал нос при вида на мухлясалите щайги с хляб в бакалията, когато по рамото го шляпна нечия ръка. Той се сепна, обърна се рязко и видя пред себе си ниско, хилаво момче. Ако един гол охлюв можеше да навлече човешки дрехи, той несъмнено би изглеждал по този начин. Въпросният плужек се казваше Лазар - бивш съученик и аверче на Роко от Квартала. Не беше особено умен, но пък беше пич. От толкова пиене и друсане в главата му беше станало таратор. Логично, от всичко това идваше и прякорът му - Недъгавия.

Нед винаги работеше на странни места. За кратко беше статист по време на снимките на нискобюджетен филм, разказващ за нацисткия режим и за тежкия живот в концлагерите. Играеше млад евреин. Ходи в продължение на две седмици – всеки ден по петнайсет часа. И всичко това, за да заснемат в крайна сметка две сцени, в които той се появяваше за десетина секунди и заедно с още няколко човека нацистите го качваха в някакъв камион. В крайна сметка го прецакаха с парите и той бе много огорчен.
След това го уредиха да пуска сценичен дим по време на театрални постановки. Уволниха го, защото го хванаха да си свива трева преди едно представление.
Най-дълго се беше задържал в една фирма за цифровизация на семейни регистри, каквото и да значеше това. Когато приятелите го разпитваха с какво се занимава, той се запъваше и не можеше да им обясни в какво точно се състои работата му. Дърдореше за някакви архиви, старци, компютри и фотоапарати. Следваше смях, а той потъваше в земята от срам. В такива конфузни моменти на човек му се иска да работи нещо обикновено - може би хлебар или общ работник. Просто ще кажеш, че печеш банички и милинки и толкова.

- Оооо, Рокич, как сме? - ухили се Нед и го потупа още веднъж по рамото.
- Е, па бива... Викам да си зема малко цигарки, ядене... С тебе к’во става?
- Нищо... мотам се насам-натам... - отвърна Нед след кратка пауза. - Искаш ли да те напуша?
Роко присви очи и със задоволство в гласа продължи:
- Ааа може, може... Колко имаш?
- Един патрон, остана ми от снощи. Аре да викнем Лъжицата и да се смажем!
Руската салата и хлябът моментално се изпариха от главата на Роко. Ебаси, все едно бирата не беше хранителна!

След малко двамата юнаци вече звъняха на вратата на Лъжицата. Да, Лъжицата... Абе Питър Крауч ряпа да яде пред него. С тяло като на Нед, но висок две глави повече. Изглеждаше привидно слаб, но беше много кораво копеле.
И той, подобно на Роко, живееше само с майка си. Баща му ги беше изоставил малко след раждането му. Една сутрин отишъл за цигари и повече не се върнал. Така е то.
Лъжицата беше бивш наркоман на хероин (до колкото може да бъдеш „бивш” в това поприще), откъдето идваше и прякорът му, естествено. Той беше първият от наборите на Роко в Квартала, който започна да се друса както си трябва. Роко му се възхищаваше. Лъжицата беше еманация на това, което самият Роко винаги беше искал да бъде - безгрижният бохем, който се друсаше и пиеше до откат, който никога не тренираше, а имаше челичени ръце и четири реда плочки на корема. Възхищаваше му се и благоговееше пред него, докато един ден не го видя посинял и обелил очи в Градинката. От устата му излизаше пяна. Тогава външният вид на Лъжицата го отврати, но вече беше много късно. И Роко вече беше хлътнал в същото добре утъпкано русло...
Впрочем, докато Лъжицата се боцкаше, му викаха как ли не - Херцог, Помпа, Игла... На една Нова година той така се надрусал, че по инерция лапнал лъжичката дето си загрява материала, задавил се с нея и за малко щял да умре. След тази случка окончателно и твърдо почнаха да му викат Лъжицата.
Беше година и половина на Белмекен, уж се изчисти и се върна обратно в София. От тогава не беше се друсал. Е, беше пушил четири-пет пъти на фолио, но това не се брои.

След поредното позвъняване олющената дървена врата се отвори и от там се показаха две клечки за зъби, гърчав торс и врат като на жираф. Главата му стърчеше над касата на вратата – Нед и Роко виждаха само устата, но не и очите му.
- Лъжица, как е, копеле? - весело подвикна Роко и двамата стиснаха ръце. Брадичката на Лъжицата взе да играе нервно. - Аре днеска да се...
- ... разбием? - прекъсна го дългучът и се ухили мазно. - Ей сега идвам!
Вече им отговаряше по навик.

(първите страници от книгата)

четвъртък, 4 август 2011 г.

Интервю с една звезда

Напоследък спрях да пиша в блога си, за което се извинявам на "многобройните" си читатели. Работа, работа - знаете как е. Сега се завръщам с гръм и трясък :)
Не всеки ден може да се направи интервю с бивш футболист на Ливърпул. Случи се на най-странното възможно място - порутеният стадион „Локомотив“, след мача на „железничарите“ с гръцкия Атромитос. В атинския отбор се подвизава камерунският вратар Шарл Итанж, който има записани 7 официални срещи с легендарната червена фланелка. Отделно има към 200 мача за Ланс, 20 от които в евротурнирите. Той изгледа контролата с Локо (София) от трибуните, дегизиран със слънчеви очила и суитчър. Въпреки това го познах и след срещата го налазих за интервю. Бях единственият представител на българска медия, който прояви интерес към него. В скромната ми кариера на журналист, това се очертава като своеобразен връх. В момента Итанж не е от най-известните, но аз много се изкефих, че успях да говоря с него. Интервюто вече бе отпечатано в "Меридиан Мач", преди няколко дни. Ако не сте успели да му се насладите, сега ви се отдава тази възможност :)


-Шарл, коментарът ти за мача с Локо (София)?

-Подходихме много сериозно към срещата и спечелихме напълно заслужено. Спокойно можехме да бием и с по-голям резултат, но сме доволни и на този.


-Защо не влезе в игра срещу „железничарите“?

-Контузен съм и ще бъда извън терените още няколко дни. Не е нещо сериозно, скоро ще бъда напълно възстановен.


-Какви са впечатленията ти от съвместната работа с Драгомир Окука в Кавала? Преди това той бе начело на съперника ви Локомотив (София)...

-Честно казано, не съм се засичал с него в Гърция. Периодът ми под наем в Кавала свърши през май 2010, а той е застъпил като старши треньор няколко седмици по-късно. Все пак знам от други футболисти, че е доста добър специалист.


-Какво знаеш за българския футбол?

-Кaто цяло не знам много. На подготовка сме в Правец, но нямаме време за разходки из страната. Чувал съм, че Левски е най-популярният клуб в България. Гарра Дембеле игра там. Не го познавам лично, но следя кариерата му. Класен футболист, миналият сезон вкара страшно много голове. Знам също, че и ЦСКА (София) е реномиран отбор. Ще играем контрола с тях на 2 август. Ще е наистина интересно, това е една отлична възможност да си сверим часовниците срещу силен тим.


-Знам, че си бивш играч на Ливърпул. Какво е усещането да играеш рамо до рамо с толкова известни имена?

-Наистина е много приятно да работиш с хора като Торес, Рейна, Карагър и всички останали. Преди всичко те са много големи хора и професионалисти. Капитанът Стиви Джи е страшен пич. Винаги можеш да поговориш на четири очи с него, да го потърсиш за съвет. Периодът ми в Ливърпул наистина беше много полезен за израстването ми като футболист.


-Какви са очакванията ти за новия сезон в Гърция? Ще преследва ли Атромитос място в евротурнирите?

-Супер Лигата започва в края на август, така че още има време. Засега гледаме да тренираме на пълни обороти и колкото се може по-бързо да навлезем в оптимална форма. При наличието на грандове като Олимпиакос, Панатинайкос и АЕК ще бъде нереално да се целим в титлата. Просто ще се опитаме да печелим колкото се може повече точки и ще видим къде ще финишираме в края на шампионата. Миналият сезон играхме финал за купата на Гърция, надявам се да повторим това постижение, а защо не и да спечелим трофея. Целта ни е най-вече да се оформим като отбор, с който всички да трябва да се съобразяват.

P.S. Две години и половина след това интервю, Шарл вече е играч на турския Коняспор и почти сигурно ще бъде титулярен вратар за Камерун на Световното в Бразилия догодина. Явно пожеланията ми за успех след нашия разговор са свършили работа :)))

събота, 16 юли 2011 г.

Счупеният дрийм тийм

Беше ми доста трудно да напиша следващия материал. Бях длъжен отново да изгледам всички тези отвратителни клипове и снимки. Ужас!!! В този “дрийм тийм” повечето хора не са звезди и едва ли биха завършили годината без контузия. За съжаление във футбола понякога се случват и такива неща. Има още твърде много брутални травми (на прима виста се сещам за Мето Деянов и Вальо Найденов), но гледах да избера някои по-екзотични и фрапантни. Ето ги и замесените:

До последно се колебаех между Петр Чех и Грегори Купе за вратарския пост. Все пак се спрях на французина, защото изпълнението му е уникално – той на практика сам чупи крака си. По това време Купе е футболист на ПСЖ. Парижани играят шампионатен мач с Оксер. Стражът се засилва, за да изчисти една топка на аутлинията, но стъпва много лошо и огъва неспасяемо глезена си. Тежката травма слага край на кариерата му.

http://www.youtube.com/watch?v=RP42cEbqUD0

Защитният вал започва от бразилеца Филипе Луиш. При една спорна топка, вратарят на Атлетик Билбао Горка Ирайсос се приземява върху крака му и го чупи като солета. Саркастичното е, че секунда по-рано Филипе е успял да чукне коженото кълбо и да вкара гол. Вместо да ликува заедно със съотборниците, той едва не припада от болка. Извън терените е през следващата половин година.


http://www.youtube.com/watch?v=DfAJxTp5LFQ


Вилфред Бума се слави като безкомпромисен защитник, но и той си намира майстора, в лицето на един датчанин от Одензе. Мачът е от непретенциозния турнир Интертото, а ситуацията е безобидна – рутинно единоборство в центъра. Глезенът на Бума обаче се обръща перпендикулярно на тибията му, а сезонът за холандеца приключва още преди да е започнал.

http://www.youtube.com/watch?v=0ed7QTEe6cM&feature=related

Полякът Марчин Василевски се наслаждава на успешен престой в Белгия с екипа на Андерлехт, докато не идва едно дерби със Стандарт Лиеж. Халфът на противниците Аксел Вицел влиза умишлено с бутоните напред и чупи подбедрицата на Василевски. Впоследствие белгиецът е наказан за 10 срещи.


http://www.youtube.com/watch?v=8WnLwuZGGdQ


Следващият инцидент за мен е най-бруталния в целия списък. Той единствен има и предистория.

През 1997 г Алф Инге Хааланд става играч на Лийдс. Септември същата година, той е титуляр при домакинство на Ман Юнайтед. В края на мача суровият Рой Кийн влиза много грубо в краката на Хааланд, но вместо да го контузи, къса своите външни кръстни връзки. Докато Кийн лежи и се превива, норвежецът се надвесва над него и започва да го обвинява, че симулира, само и само да избегне наказание заради зверското си влизане. Твърдоглавият ирландец преглъща обидата, но мълчаливо зачаква момента на разплата.

А той идва през един априлски ден на 2001 година. Хааланд вече е в редиците на Ман Сити и отново трябва да се изправи срещу Кийн. Напрежението около дербито на Манчестър налива допълнително масло в огъня. Кийн отново влиза брутално в дясното коляно на Хааланд, но този път направо го раздробява. С кариерата на бранителя е свършено, а рендето първоначално е глобено само с 5000 паунда. След като години по-късно Кийн пише в автобиографичната си книга, че умишлено е потрошил Хааланд, ФА се самосезира и го одрусва със 150 К, като спира и правата му за 5 мача.

http://www.youtube.com/watch?v=LLXkrhIcySs

Преминаваме към импровизираната халфова линия. На 29 март 2008 г се играе мачът между скромните хърватски Задар и Цибалия. Известно време всичко е спокойно, преди Хрвойе Чустич да загуби равновесие след борба рамо в рамо със съперников футболист и да си удари много лошо главата в циментовата стена до тъчлинията. Той веднага е опериран в местна болница, но няколко дни след инцидента, умира...

http://www.youtube.com/watch?v=tSyAUaL5iqw

Най-пресният случай от всички – септември, миналата година. Юнайтед не може да бие Рейнджърс като домакин, в среща от Шампионската лига, а за капак на това техен основен играч е изваден за дълго време извън строя. Глезенът на Луис Антонио Валенсия е счупен след шпагат на Кърк Броудфут. След мача защитникът на Джърс казва, че всичко е станало случайно, но едва ли някой му е повярвал...

http://www.youtube.com/watch?v=EBWeLdIoLqc

Боговете също не са застраховани от травми. Преди точно 5 години Рома играе на “Олимпико” с посредствения Емполи. Вълците бият рутинно с 1-0, но победата е помрачена от контузията на Франческо Тоти. Принца на Рим е фаулиран в центъра, а глезенът му за миг се огъва на почти 180 градуса. Тоти по чудо избягва нечовешко счупване, а от кадрите и до ден днешен ме побиват тръпки.

http://www.youtube.com/watch?v=Tawk5ArMyqM&feature=related

Ето го и “вълшебното трио” в нападение.

Счупената подбредрица на Хенрик Ларсон е може би първата наистина брутална контузия, на която бях свидетел. Мачът беше за Купата на УЕФА, Селтик – Лион. Серж Блан от “хлапетата” подпря много лошо Ларсон отзад, а костта му опъна чорапа. Въпреки това, след дълго лечение Хенке се завърна в игра, а през 2006 дори спечели ШЛ с Барса.

http://www.youtube.com/watch?v=fdJP6aNQ4VI

Джибрил Сисе няма никакъв късмет. Броени дни преди началото на Мондиал 2006 Франция играеше поредния приятелски мач с Китай. Сисе просто си тичаше, когато без да иска заора в земята и кракът му се счупи като тръстиково стъбло. Джиб пропуска световните финали, а след това формата му пада сериозно.

http://www.youtube.com/watch?v=GANrM2kr--E

Компания на Ларсон и Сисе в авангарда прави Едуардо да Силва. Всички си спомняме бруталното влизане на Матю Тейлър от Бирмингам в краката на бразилеца, докато той носеше екипа на Арсенал. Кракът на Едуардо дори бе заплашен от ампутация, но той превъзмогна травмата и сега бележи за Шахтьор Донецк.

http://www.youtube.com/watch?v=rc4_yT7aGek

Завършваме със старши треньора на дрийм тийма - това е немецът Евалд Лиенен. На 14 август, 1981 г бедрото му е разпрано от бутоните на играч от Вердер Бремен. Раната е дълбока около 5 и дълга шокиращите 25 см. Изненадващо, Лиенен е в състояние да ходи – той веднага изтичва до треньора на Вердер Ото Рехагел и му търси сметка за поведението на неговите подопечни. Пострадалият е зашит с 23 шева. През треньорската си кариера Лиенен води много отбори, между които Арминия, Тенерифе, Олимпиакос и Борусия Мьонхенгладбах.

http://www.youtube.com/watch?v=KIWWYOqG_9s

събота, 2 юли 2011 г.

Дебют в "Меридиан Мач"

Ами, на кратко - представям ви дебютната ми самостоятелна страница в "Меридиан Мач". Написах я преди три седмици, но чак сега намерих читав фотоапарат, за да я снимам. Е, статистиката я добави един колега, но... кой ти гледа статистика в тия жеги :)) Иначе веднага, след като излезе съответният брой, я закачих на корковото табло над бюрото ми и сега си я гледкам с кеф.
Малко по-малко се катерим в професията. Уесно нема. Оказа се, че да търсиш новини било много по-трудно от това да запомниш с каква марка ножчета се бръсне Ел-Хаджи Диуф. Надявам се след половин-една година да мога да кажа, че съм научил нещо в професията. Надявам се стадионите ни да спрат да миришат на урина, каквато миризма ме лъхна във фоайето на "Локомотив" днес. Надявам се Мирза Мешич да бъде по-точен в шампионатните мачове срещу Левски. Надявам се все повече хора да си купят дебютната ми книга "Истории от Квартала". Надявам все повече хора да четат глупостите в блога ми и във вестника. Надявам се :))

неделя, 26 юни 2011 г.

Внезапна смърт

До преди няколко дни всичко в Порто вървеше по мед и масло. “Драконите” наскоро бяха направил требъл от трофеи и имаха добре сработен състав, с който несъмнено щяха да стигнат много далеч в Шампионската лига. Като нищо можеха и да я спечелят. Фундаменталната част, която спояваше чарковете на синьо-бялата машина, беше Андре Вияш-Бояш. В средата на седмицата той абдикира и изведнъж всичко рухна...

Лично аз разбрах за съществуването на талантливия до безобразие португалец от една игра. Казва се “Football manager”, вероятно сте я разцъквали. Преди около година и половина се натъкнах на един младок, който водеше Академика Коимбра и имаше 180 потенциал от възможни 200 - т.е. хората, които бяха направили играта смятаха, че го чака невероятно бъдеще в треньорската професия. В началото това ме шокира и се усъмних в качествата му – няколко пъти бегло бях мяркал името му преди този момент и изобщо не предполагах, че му възлагат такива грандиозни надежди. От тогава започнах по-сериозно да следя какво се случва с него.

Сигурно вече знаете историята му, но аз все пак ще ви я припомня набързо. Още на 17 покрива треньорски лиценз в УЕФА, а на 23 вече води национален отбор – макар и този на скромните Британски Вирджински острови. На 26 вече е асистент на Моуриньо в Челси, после отива с него и в Интер. На 32 става мениджър на Порто. Година по-късно печели титлата на Португалия, купата на страната и Лига Европа. След всички тези постижения той отново акостира в Челси – този път като старши-треньор.

Мениджърът трябва да се държи с футболистите като със свои собствени синове. Да ги разбира, подкрепя, да ги мотивира и да им сипва какаото в млякото, когато е нужно. Точно това беше Вияш-Бояш за играчите на Порто. Един мечтан баща, който повечето от тях не бяха имали. Той изстиска най-доброто от Хълк и Фалкао, превърна ги в истински звезди, които правят разликата в мачовете и теглят отбора напред. С напускането на Вияш-Бояш обаче, като че ли назря времето те също да си тръгнат. Той бе единствената причина те да останат още един сезон на “До Драгао”. Сега май за тях удари часа да си потърсят нови предизвикателства, в някой по-голям европейски клуб. Те достигнаха тавана си в Португалия, вече няма какво да ги задържи там. Като нищо може да последват своя “пастрок” в лондонското му поприще.

С още едно-две класни попълнения през лятото “драконите” можеха да съперничат по сила дори на могъщата Барса. Изведнъж обаче всичко се срина и съставът по-скоро ще ближе рани през следващата година. Ситуацията много ми напомня за момента, когато Моуриньо, подобно на доста по-младия си колега, отиде в Челси, след като бе обрал всички възможни титли. Специалния взе половината състав на Порто със себе си на “Стамфорд Бридж”, а след това “синьо-белите” падаха от Артмедия и Рейнджърс. За идното издание на ШЛ Порто ще бъде в първа урна – водач на група, който привидно ще избегне големите риби в надпреварата. Според мен обаче, отборът ще бъде желан съперник за останалите тимове, на фона на имена като Реал, Ман Юнайтед и Милан.

Според някои хора фигурата на старши-треньора е на последно място в йерархията на един клуб. Преди много години, президентът на Дарби Каунти определя великия Брайън Клъф като “най-нисшия сред нисшите, човекът, който трябва да чака реда си след играчите, феновете, изпълнителния директор, секретарките и чистачките в клуба.”. Много скоро след тази реплика Клъф напуска “овните”, които, от шампиони, постепенно се превръщат в посредствен отбор и изпадат. Идентичен ще е и случаят с Порто. “Драконите”, разбира се, няма да паднат до нивото на Гимараеш и Пасош де Ферейра, но регресът ще бъде на лице. Регрес, който до преди няколко дни малцина са очаквали. Внезапна смърт...

четвъртък, 16 юни 2011 г.

Гарра-та ще просперира във Фрайбург

“Гарра”. Пишело се с двойно “р”, каза ми го един колега от “Меридиан Мач”, който е завършил френска филология. Съгласих се – все пак съм прост среднист. След това говорих и със самия Дембеле. По телефона, но не на френски, а на английски. Оказа се, че го знаел добре.

Гарра-та е пич. “Hi, Garra, how you doing? – Well, I don’t wanna talk!”. Веднага ми го казваше, а след това аз безуспешно се опитвах да измъкна нещо интересно от него. При втория ни разговор, два-три дни преди да подпише с Фрайбург, явно напрежението си каза думата и малко си поизпусна нервите. Понахрани Гонзо, после за една бройка да ме напсува. Затвори ми, а аз веднага го набрах пак и се избъзиках, че връзката сигурно се е разпаднала. Той подчерта, че няма нищо такова и че нарочно е тръшнал слушалката. Такъв ще го запомня преди всичко – импулсивен и прям.

Гарра-та ще просперира в Германия. Трябва му само мъничко късмет в началото. Не е суперзвезда, но е достатъчно постоянен, нахъсан и почти не се контузва. Перде е и не му пука. Вече официално има семейство, което ще поуталожи бунтарския му нрав. Има и няколко съвсем обективни фактора за бъдещ негов успех. Фрайбург е до границата с родната му Франция, а в самия отбор има едно 7-8 човека, които свободно говорят френски. Това със сигурност ще го предразположи да даде най-доброто от себе си. Освен това е възможно другата голяма фигура в атаката на Фрайбург – сенегалецът Папис Сисе, да не бъде продаден, и двамата с Дембеле да заформят страховит тандем.

Гарра-та ще вкара поне 15 гола през следващия сезон. Сега като се замисля, спокойно може да се окажа един от последните хора, говорили с него по българския му телефонен номер, преди той да бъде прехвърлен на някой друг, а самият играч да получи нов служебен gsm от немците. Днес колегите ми казаха, че са го търсили цял ден, но не е вдигал... А може би съм разменил няколко думи с бъдещия голмайстор на Бундеслигата? С това изречение май изцяло си спечелих презрението на червените фенове. Но тук не става въпрос за Левски и ЦСКА. Просто трябва да се научим искрено да се кефим, когато някой човек успее да се реализира. Трябва да спрем да бъдем хейтъри...

P.S., няколко години по-късно: Признавам, че като го чета сега, това е един от най-смешните материали, които съм писал. Но също трябва да се признае и че Гарра-та е абсолютен малоумник. Дори като четох за последно, се е изкарал невменяем пред съда, за да не плати някаква брутална неустойка по проваления си договор с Фрайбург :D

събота, 11 юни 2011 г.

Девалвацията на Лига Европа

“Девалвирам – обезценявам се, губя стойност”. Обикновено се използва за валута. Зимбабвийският долар, например, е девалвирал до безобразие – със 100 милиона можеш да си купиш хляб или дъвка. Аз обаче ще използвам тази дума във футболен контекст.

Когато преди три години дрийм тимът на Байерн, начело с Рибери, Клозе, Швайни и още куп звезди, не успя да се класира за Шампионската лига, бях сигурен, че именно той ще спечели Лига Европа (добре де, тогава все още беше Купата на УЕФА). Нямаше начин да стане другояче – останалите отбори ми се струваха като пълнеж, който баварците с лекота щяха да излапат. Но ето, че им преседна – първо скромният Хетафе беше на една минута от това да ги отстрани, а после Зенит ги разби с 4-0 и в крайна сметка триумфира с трофея.

Знаех, че Лига Европа е девалвирал турнир от много време, но това наистина ме шокира. За пръв път ясно видях как един гранд просто не иска да спечели европейски клубен турнир, как яростно се дърпа, излиза с резерви и не иска, и не иска да вкара гол. Нали купите значат престиж, кинти, покачване на клубния коефициент в ранглистата?

Момент, кинти ли казах? Оказа се, че най-важното го нямало. Ако се върнем още по-назад, през 2006 година, ще видим, че финалистът тогава – английският Мидълзбро, обяви, че е на печалба с едва стотина хиляди паунда от целия турнир. Нищо, че е бил едно 10 отбора и вече е докосвал титлата.

От сезон 2009/2010 се взеха мерки за повишаване на финансите. Един средностатически отбор от Източна Европа (Левски, Васлуй, Хайдук) вече може да си върже гащите с 1,5 млн евро само от влизането си в групите на турнира. Идентичен актив отчиташе победителят отпреди 4-5 години... Парите вече са налице, но по-интересното е, че почти нищо не се промени. Просто бедните вече имаха една идея повече стимул да продължат по-напред в надпреварата. Големите риби отново са апатични спрямо турнира и изобщо не си дават зор.

Дори напротив, Лига Европа вече стана много благодатна почва за развитието на черното тото. Традиционно силният Астън Вила два поредни сезона отпада още преди групите, галактическият Ман Сити губи от Лех Познан, гореспоменатият разгром на Байерн от Зенит, леките отпадания на Аякс и Милан... Звучи странно, нали? Ако не сте се замисляли, е време да го направите.

Може и да няма нищо нередно в тези резултати, но при всички положения те показват, че на 90% от грандовете, просто не им се играе извън ШЛ. Така де – защо им е на Юве да печелят една тенекия (при това тежка цели 15 кила), при положение, че вече са я взимали три пъти, а по-дълго участие в състезанието ще им доведе само излишно късане на нерви и умора. Я вземат 10 млн евро, я не – нищо работа за богаташи като тях. Скромните отбори пък нямат сили за нещо повече от осмина или четвъртфинал.

И тук вече започваме да си задаваме въпроса за какво изобщо съществува този турнир? По-добре да станеш шампион на Гърция или Австрия, отколкото да го спечелиш. В него триумфират отбори, които са преодолели рубикона в първенствата си (Порто стана шампион 6-7 кръга преди края на португалското) и сега играят без напрежение в Европа. Играят за слава, както руските отбори или жадните за успехи Шахтьор. Лично за мен Лига Европа вече изцяло влезе в калъпа на добрата стара КНК – Купата на Носители на Национални Купи. Турнир, който почти никой не иска да печели. На времето КНК се обедини с УЕФА и за няколко сезона положението бе закърпено. Интересът се вдигна, имаше интрига. Сега обаче ножът е опрял до кокала. Сега Европейската футболна централа усеща ударната вълна от вкарването на толкова излишно много отбори в евротурнирите. Всички трябва да разберат, че парите рано или късно девалвират, че богатите се самоизяждат... ШЛ няма накъде повече да се разширява, а Лига Европа губи все повече аудитория. Докато един ден просто спре да съществува...

събота, 4 юни 2011 г.

БГ футбол - обзор на изминалия сезон

Ами, заглавието е красноречиво. Базовият материал е този тук. Като изключим Вечното дерби, чийто развой направо ме шокира и даде съвсем различен наклон на първенството, смея да кажа, че познах почти всичко друго.

Литекс съвсем резонно стана шампион. Солидна преднина, увеличена още след въпросния мач Левски – ЦСКА (1-3), и солидна “организация”, на всякакво ниво. Дълго ще се помни как БФС клекна пред ловчанлии за наказанието на Дока. Логичният въпрос е “к’ъв ще го дири Литекс в Шампионската лига”, при положение, че още във втория квалификационен кръг става непоставен и почти сигурно ще се наниже на отбор от ранга на Рейнджърс, Динамо Загреб и Розенборг...

Левски и ЦСКА – Слаб сезон, спрямо амбициите и на двата отбора. Сините прекалено много разчитаха на Гара Дембеле – ако той биваше неутрализиран, обикновено играта на отбора се закучваше и се губеха точки. Сега малиецът ще бъде продаден, а заместници на подобни класни играчи се намират много трудно... Армейците пък направиха кошмарен есенен полусезон, но пък компенсираха след зимната пауза. Много хора може да иронизират Купата на България, но е факт, че носителят й ще играе само един кръг за влизане в групите на Лига Европа – това преди всичко значи много по-спокойна лятна подготовка, която да доведе до един по-добър следващ сезон. Апропо, тук е мястото да кажа, че според мен ЦСКА ще е най-сериозния претендент за титлата през идния шампионат. Разковничето е дали на Милен Радуканов ще му бъде осигурена качествена селекция и ще му бъде даден пълен картбланш, за да разкрие пълния си потенциал.

Предвидих тежък пролетен дял за Локомотив София и опасенията ми се потвърдиха - столичните железничари на магия се класираха в Европа. Проблемите си остават – безпаричие, липса на наистина класни футболисти и най-лошото – все по-оредяваща публика. Интересното е, че Локо Сф има добри предпоставки за прилично представяне в ЛЕ, след като се разбра, че ще бъде поставен във втория и третия квалификационен кръг.

Нека да спомена и няколко отделни неща, които ми направиха силно впечатление през сезона:

- Спринтът на Гара Дембеле – От времето на Ибрахима Гай не бях виждал играч с толкова голяма крачка да се подвизава по българските терени. Гледах на живо последния мач на Левски с Академик – Дембеле не успя да се разпише, но изправи публиката на крака именно със скоростта си. Десетина минути преди края той надбяга трима или четирима футболисти на Академик, които имаха по 10-15 метра преднина пред него...

- Как може Муши да е толкова зле? – Вероятно съществуват много възможни отговори на този въпрос, но най-логичният е само един – турчето просто си може толкова. Головете в Ботев явно са били тавана на възможностите му. Бих сравнил Саидходжа с надрусана мечка, която току що е станала от зимен сън.

- Пирин имат най-слабия капитан на света – Веселин Стойков някога беше перспективен играч, но сега буквално не може да ходи. И при това е Лаптопа го е сложил за лидер на отбора... Вече разбирам защо “орлетата” се мъчиха толкова много през изминалата година.

- Деградацията на Савио Нсереко – Преди време имаше един Савио в Реал Мадрид – този очевидно е друг. Преди две години негърчето струваше 10 млн паунда – сега струва около 10 000. Интересно как още е собственост на Фиорентина – “виолетовите” вероятно ще платят на Черноморец, за да се освободят от заплатата на недоразумението с русата черта на главата.

- В Лудогорец пазаруват като ненормални – Последното попълнение е Емил Гъргоров-Бадема, който ни правеше луди, когато ритахме като малки с него в Обеля. Ако не станат шампиони с тази селекция, най-добре да разформироват отбора. То и без това, ако не се класират в групите на ШЛ, не се вижда как ще покрият разходите по гигантските заплати и премии.

- Жардел трябваше да се откаже още преди 4-5 години - Супер Марио е еталон за това, че големите играчи трябва да се отказват от футбола, когато са на върха. Както направи Ван дер Саар. Жардел дойде тук и окончателно се превърна в посмешище – просто един стар клоун с огромно шкембе. Ташакът беше, че вкара единствения си гол срещу нас...

неделя, 29 май 2011 г.

Трамвай желание

- А билетче откъде да си взема?
- Е от там... – рече дъртият стюард и небрежно протегна ръка през рамо. – Зад колоната, бе, не я ли виждаш будката??
- Ама през решетките ли?!
- Да, бе!
- Бах му майката... - Желязко вдигна рамене, направи няколко неуверени крачки и извади портмонето си. Хартийката, която му подаде възпълната лелка, сигурно не струваше и двайсет стотинки, но той си я купи срещу пет лева. След малко охраната му направи рутинното претърсване и го пусна вътре.

“Славия” представляваше еманация на българските стадиони в момента. В края на май спокойно може да го сбъркаш с джунгла или лонгозна гора. До виража между секторите В и Г се върви по една козя пътека, а тревата около нея стига пояса. Всевъзможни увивни растения скриват оградата на съоръжението и я правят да изглежда като част от руините на древен храм. Тук-там от буренаците плахо се подават купчина камъни или ръждясала успоредка, завещана ни от социализма.

Слънцето прижуряше зверски. Огромните панели се бяха нажежили до червено и превръщаха сектора за гости в нещо средно между домена пещ и концлагер. Желязко беше на път да получи топлинен удар. Шалът му – този ветеран, вече леко раздрипан на няколко места, седеше неотлъчно на шията му и нямаше начин да бъде свален. Играчите вече излизаха от тунела.

Десет-петнайсет минути след началото на срещата, на Желязко му прилоша и спонтанно съблече тениската си, за да се разхлади. Не докосна шала си. След малко му стана по-добре и отново започна да скандира.

Мачът беше невероятно тъп. Жегата явно влияеше пагубно и на футболистите – те едвам се движеха по игрището. За удари и положения и дума не можеше да става. Славия все пак имаше инициативата през първата част, а Локо се отчете само с един сватбарски шут на Марчо Дафчев. Почивката бе посрещната с облекчение от всички на стадиона.

- Как са другите резултати? Така... Локо Пловдив пада... Черно море води... Дейба тяхната майка, дейба! – разпалено коментираше по gsm-а един фен до Желязко и паралелно с това кършеше ръка из въздуха. Моряците бяха домакини на Берое, които не играеха за нищо – нормално беше да бият. На Локо София също им трябваше задължителна победа...

Второто полувреме започна твърде съмнително. Славия се дръпна в неадекватна защита, оставяйки гигантски пространства на железничарите. Отбраната им се разгъваше като акордеон, в момента, в който играч на Локо овладяваше топката. Гол обаче така и не падаше... Един запалянко изкусно обрисува положението на терена – “Разтворили са си краката, а ние не можем да им го вкараме! На това му се вика мек кур!”. Желязко бе категоричен – “Пече се!”. В крайна сметка той се оказа прав. Джемал Джонсън стреля, топката рикошира в противников футболист и направи Стефано Кунчев безпомощен. Очакваното се случи – сега само трябваше времето да изтече. Започнаха злорадства по адрес на нокаутираните домакини, а бялата агитка се стопи още повече след попадението – от 50, на 25-30 човека. Играчите пък продължиха в същото приспивно темпо и мачът тихо и кротко завърши с победа за Локомотив. Вече нямаше значение как са завършили останалите мачове.

Желязко обаче бе леко разочарован. Негативните емоции идваха от факта, че той не успя да хване тениската на секссимвола Преслав Йорданов, която русокосият таран запрати в трибуните. Желязко все пак се утеши с нацисткия поздрав, който отправи към Юсеф Идриси, както и с цветистите попръжни по адрес на Николай Божов. Той и повечето негови съмишленици, останаха и след края на срещата, за да обругават с песните си бедната Славия. Какво по-сладко нещо – да се класираш за Европа на стадиона на вечния враг в бяло! Нашият човек попя още малко, след което си тръгна с останалите от агитката. Славия с Родопа, Локо във Европа!

По пътя към спирката на трамвай номер 11, настроението на Желязко се оправи. Всички не спираха да скандират кой е най-добрият отбор в България, кой побеждава даже и смъртта, както и какво се полага на Славия, от тук до Югославия. Това беше техният ден. Днес те бяха специални. Удряха, където сварят, друсаха се на колелото и се показваха до кръста през прозорците. Левскари и цесекари се отдръпваха, правеха шпалири и сваляха шапки на ордата в червено-черно. Една забрадена арабка, в челото на трамвая, си запуши ушите и се прекръсти от зор.

Желязко вече беше опиянен от радост. Щеше да си купи оригинална тениска на Локо, при това нямаше да е потна и да има кир по яката. В трамвай номер 11 желанията несъмнено ставаха реалност. Той придружи агитката до булевард “Константин Величков”, след което изръкопляска за последно и слезе да си хване 83.

Малко след 9, Желязко се прибра вкъщи. Вечеря набързо, извади си една ледена бира от хладилника и седна пред телевизора. Два часа след края на пародията в Овча купел, се играеше един друг мач, с едни други футболисти – маалко по-добри. Един аржентински дребосък си правеше каквото пожелае с коженото кълбо, а накрая вдигна една огромна куха тенекия – една такава, подобна на тази от А група, ама малко по-различна. На стадиона имаше 900 зрители, само че с още две нули отзад. Локо София обаче се бе класирал в Лига Европа. Нищо друго нямаше значение...

вторник, 24 май 2011 г.

Защо Спас Делев не може да струва 3 милиона

Guess who’s back !!! Отново е време за спортен материал – точно месец след последния такъв. Да си призная, напрежението и тревогата около премиерата на “Истории от Квартала” изпиха цялото ми вдъхновение. За щастие, вихрушката от емоции вече премина и е крайно време да наваксаме пропуснатото. Надявам се да съм ви липсвал. Днешната дата (24 май) като че ли не е случайна – нека това да бъде началото на един своеобразен Ренесанс за блога ми и за мен самия.

От доста време Спас Делев е обект на сериозен интерес от страна на чуждестранни клубове. През зимата се размина с трансфер в руския Волга Нижни Новгород. И може би за добро. В момента той е най-горещият млад играч у нас. Вече го искат двойно повече отбори. Говори се за суми от порядъка на 1,5-2 млн евро. Английското издание “Sky sports” дори го определи като потенциална звезда от сериозен европейски калибър и го оцени на колосалните за българските стандарти 3 млн паунда (4,5 млн евро). Таблоидът не пести суперлативите за Делев и го нареди редом до имена като Чичарито, Нойер, Бускетс и Уилшър.

Големият въпрос е дали Спас наистина струва толкова пари...

Що се отнася до спортно-техническите му качества, отговорът категорично е “да”. Всеки тийнейджър може да изброи силните страни на нападателя от село Ключ – той е бърз, техничен, борбен, хладнокръвен е пред гола, оставя си сърцето и белите дробове на терена. Вярно, не винаги взима правилните за отбора му решения, но отдавам това на твърде крехката му възраст - едва на 21 е. Отскоро е и национал. Като изключим головата машина Гара Дембеле, Делев безусловно е най-острият футболист в родния шампионат.

В най-великата игра обаче, при определянето на това колко струва даден футболист, от доста време участват и редица други фактори. Най-грубо казано, един състезател се продава не само на терена, но и извън него. Лоби. Това е ключовата дума, която търсим. Без стабилни позиции и връзки на мениджърско ниво, един играч, независимо колко е класен, моментално е принизяван до нивото на много по-слаби негови колеги. При едно посредствено първенство, цената му автоматично се сваля многократно.

А българският футбол в момента е именно това – компрометирана неплодородна нива без пъдар. Спас може да е талантлив колкото един Модрич, докато беше в Динамо Загреб например, но за повечето западни скаути той си остава нищо повече от един приличен млад играч от клоаката на Европа. Нашите футболисти от отдавна са считани за малко по-добри от утайката на континента и респективно няма как да донесат солидни приходи на работодателите си. Липсата на пари пък връзва ръцете на босовете за купуване на нови класни попълнения и всичко продължава да се върти в един омагьосан кръг.

Изключения като Станислав Манолев, Ивелин Попов, Цветан Генков и Валери Домовчийски са твърде голяма рядкост, на фона на общата помия. Всичко се продава за по максимум 300-400 К евро. Какво да кажем за съседите от Източна Европа – Сърбия, Румъния и Хърватска, с които винаги гледаме да се отъждествяваме, нищо, че вече са далеч пред нас във всяко едно отношение? Те правят луди пари от трансфери. Неслучайно миналата година Попето справедливо изригна, че западните ни съседи "са като пепелянки и при всяка сгодна възможност гледат да пробутат играчите си, независимо, че много от тях не стават за нищо". Сръбските Партизан и Цървена звезда на практика се издържат от ежегодните продажби на младоците си (Йоветич, Обрадович, Деян Лекич и т.нат.). За Динамо Загреб важи същото. Хърватските “плави” даже трябва да ни служат за абсолютен еталон в бранша – юношите им се котират средно за по 4-5 млн евро, а преди няколко месеца Арсенал дори бе готов да брои цели 20 млн за децата-чудо Милан Бадель и Матео Ковачич. Румънците са малко по-назад с материала от сърби и хървати, но и те тихомълком успяват да пласират по някой друг за солидна сума (Чиприан Деак в Шалке, Богдан Станчу в Галатасарай, Кристиян Сапунару в Порто). Гърция и Турция изобщо няма да ги споменавам – там бирата е съвсем друга.

Само ние изоставаме драстично. Причините за това, разбира се, са съвсем обективни. От Франция 98 насам, футболът ни бележи тотален регрес – порой от скандали, почти непрекъснати провали в евротурнирите, на национално ниво сме се класирали за едва един от последните шест големи форума. Нямаме бази, нямаме публика, нямаме интереси! За Бога, секторите за гости на стадионите ни приличат на концентрационни лагери! Можем да се похвалим единствено с чалгари и битови алкохолици на по 19 години. Винаги съм казвал (със съвсем малки изключения), че футболът е огледално отражение на състоянието на една държава. В момента България е последната дупка на кавала – синоним на разхайтеност и непостоянство. Не е въпрос дали шефът ти се казва Здравко Мамич или Димитър Борисов, въпросът е каква е репутацията ти сред останалите европейски страни.

Именно заради тези неща Спас Делев няма как да бъде продаден за 3 милиона паунда. Именно заради тези неща вероятността да заиграе в Лех Познан, Терек или Кайзериспор е много по-голяма от тази да облече екипа на Валенсия или Щутгарт. Александър Тонев няма как да надскочи мрачната си родина и да бъде смятан за по-добър от един средностатистически чешки юноша. Таванът на Момчил Цветанов пък ще бъдат голите му снимки, които собственоръчно пусна в Интернет... Средата, в която се развиват те е пагубна и поглъща всичко по пътя си, като огромен ненаситен паразит. Поглъща всички нас.

Най-лошото е, че светлина в тунела не се вижда...