Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

сряда, 30 март 2011 г.

Швейцарците от село Гниляне

Това ще бъде заглавието на новия ми материал. До последно се колебаех между него, “Кол и въже 2011” или нещо духовито за натурализирането на чужденците в националния ни отбор. Избрах го, защото България отново е замесена, макар и задочно в него.

По презумпция Гниляне е село, но се води квартал на Нови Искър. Винаги ми е било забавно името му. Представям си го като някое потънало в кал циганско гето, което бълва само боксьори и футболисти. На половина съм бил прав - оказа се, че в Гниляне са родени двама швейцарски национали! Е, в сръбското Гниляне, но алюзията беше наистина сполучлива.

Тамошната версия отскоро е част от Косово. Селото е дало на футбола Шердан Шакири (Базел) и Алберт Буняку (Нюрнберг). И двамата не можаха да играят срещу нас, заради контузии, но бяха част от състава за Мондиал 2010. Ако разгледаме останалите “швейцарци”, ще открием още много любопитни неща. Общо взето, бивша Югославия им прави половината отбор – освен Шакири и Буняку, там са родени още Валон Бехрами, Блерим Джемайли и Марио Гавранович. Гьокхан Инлер, Хакан Якин, тунизиецът Насим Бен Халифа и кюрдът Ерен Дердийок поддържат ориенталската връзка при “кръстоносците”. Желсон Фернандеш и Йоан Джуру пък са негри.

Снощи загледах за малко евроквалификацията Турция – Австрия. За миг се обърках, че един срещу друг играят два клуба от южната ни съседка – в състава на Австрия личаха имената на етническите турци Екрем Даг, Юмит Коркмаз и култовият Ясин Пехливан. Картинката допълваха “чистите арийци” Арнаутович, Драгович и Давид Алаба.

В повечето други отбори положението е идентично. Франция, Португалия и Холандия по традиция си водят много хора от бившите колонии. При немците вече е пълно с разни поляци и араби. Титуляри за Белгия почти винаги са минимум трима чернокожи. В Австралия преобладават играчи като Миле Йединак и Саша Огньеновски. Снощи обърнах внимание и на Кипър – Добрасинович, Санчес, Гомеш. Няма нужда от коментар. Руснаците като че ли са изключение... но не. И там има абхазци, чеченци, якути...

Абе мазало. Дори и Люксембург си имат бразилци. В момента националните гарнитури са по-космополитни отвсякога. По-скоро трябва да им казваме “интернационални”. Всички гледат да се подсилят с каквото могат, независимо какъв цвят е и каква религия изповядва. България също не пада по-назад. От доста време не сме имали чужденец в националния, но напоследък упорито се правят сондажи кой може да се натурализира до няколко месеца. Дока, Том, Маркиньош и Платини. Не звучат зле и със сигурност ще повдигнат нивото на отбора. Въпросът е докога.

Каква е фундаменталната разлика между Тиаго Силва, Лусио Вагнер, Загорчич и Янкович, и гореспоменатите легионери от другите държави? Просто е – Шакири, Буняку и компания от съвсем ранна възраст живеят в дадената страна. В повечето случаи са ги довели родителите им – гастербайтери или емигранти. Свикнали са с привичките, с атмосферата там и дори, ако щете, вече са обикнали новата си родина (нищо, че Бехрами си е татуирал албанския герб на крака). Това ги предразполага да се раздадат не само в три-четири мача, а и в по-дългосрочен план. Ние разполагаме със сърби и бразилета, които не могат да се доредят съответно до Репрезентацията и “селесао”, и играят за нас по милост. Аз лично предпочитам играчи като Спас Делев пред тях. Защото с нищо не им отстъпва по качества и село Ключ ми звучи като Гниляне. А и Спас със сигурност знае думите на химна...

петък, 25 март 2011 г.

Какви щяха да станат те?

Наскоро Локо София гостуваше на Калиакра в Каварна. 94 минути мъка, преди влезлият на смяна Юсеф Идриси да донесе победата на столичните железничари. След това попадение се позашумя около мароканеца. Той даде няколко интервюта, а едно от тях бе особено интересно. В него офанзивният халф недвусмислено каза, че ако Локо не са го били привлекли през зимата, най-вероятно е щял да започне работа в някой завод.

Днес на обяд ядох дюнер и се сетих за тези думи на Идриси. Направо виждах как той и още двайсет човека, облечени в бели престилки, правят тънките арабски питки, които всички толкова много обичаме. Още не е късно да започне на това поприще. Едва на 23 е. Започва професионалната си кариера на футболист не много отдавна – преди 3 години, в нискоразрядния френски Андрезьо. Впрочем, доста известни играчи са стартирали по подобен начин.

Искаш да си звезда, но началото е страшно трудно. Трябва да работиш нещо друго, за да се издържаш, докато гониш мечтите си. Много латиноамериканци признават, че ако не е била най-великата игра, със сигурност са щели да станат сводници или наркодилъри. Боян Йоргачевич (вратарят на Гент, който игра срещу Левски и дори стана национал на Сърбия) споделя, че като малък е продавал плескавици на гарата в Белград. Едни от най-големите голмайстори в историята – Гари Линекер и Рууд ван Нистелрой, са провели първите си целенасочени тренировки чак след навлизането в пубертета – на по 15-16. Много скоро обаче е проличал техният гигантски потенциал и са били привикани при мъжете. В първите си 7 сезона за Лестър Линекер вкарва над 100 гола. Нистелрой пък скоростно минава през Ден Бош и Хееренвеен, за да се озове в ПСВ Айндховен, а по-късно и в Ман Юнайтед.

Майкъл Боулдинг

За разлика от предните двама, той не е толкова известен на широката публика. Забавното при него е, че започва активно да тренира тенис и до 23-та си година играе само аматьорски футбол. После вкарва някой друг гол в долните ешелони на Англия и хваща окото на Астън Вила. Той буквално сбъдва сценариите на десетки спортни филми – амбициозен любител, който започва от нищото и се изкачва до Висшата лига. В момента е на преклонните за полеви футболист 35 години, но мечтата му като че ли вече е сбъдната.

Ибрахима Гай

Добре познатият в България безкомпромисен сенегалец също е започнал късничко. Той се записва да тренира в тамошния ФК Дакар едва на 18. След няколко сезона го набелязват скаути на ЦСКА, а останалото е история. Гай придобива легендарен статут с екипа на армейците. Дълго ще се помнят безумните му шпагати в глезените на противниковите играчи. Ако не беше станал футболист, вероятно щеше да бере банани и какао в Африка.

Дадо Пършо

Историята на снажния хърватин е малко по-различна. Отначало всичко при него е нормално – на 12 вече е в школата на Хайдук Сплит. Скоро обаче, войната в бивша Югославия кара Пършо и семейството му да избягат във Франция. Там той започва да рита за аматьорския Руан, но основната част от прехраната си изкарва като автомеханик. Въпреки това, през 1996 г неочаквано му провървява – големият Жан Тигана го харесва и го привлича в гранда Монако.

Първата година на Дадо (това всъщност е прякор, истинското му име е Миладин) в Княжеството е трудна. Общо взето не излиза от казината и се превръща в една отпусната лоена топка. Точно когато е на път да стане неспасяема пиянка, е пратен под наем в Аячо и кариерата му тръгва нагоре. Започва да бележи, след което е върнат в Монако. Малко по-късно помага на отбора да спечели титлата. Сезон 2003/2004 е може би най-успешният в кариерата му. Пършо изравнява рекорда на Марко ван Бастен и Симоне Индзаги като се разписва 4 пъти във вратата на Депортиво Ла Коруня, при победата с 8-3 от груповата фаза на Шампионската лига. Монако дори стига финала на надпреварата, но там пада с 0-3 от Порто.

Ян Колер

Чешкият исполин играе на аматьорско ниво до 21-та си година. После подписва със Спарта Прага, но нещата там не тръгват добре. Колер е окачествен като много тромав от треньорите и е изпратен да практикува... балет. Целта е да стане по-пластичен, а не само да гази противниковите защитници. Изглежда изкуството скоро оказва своето фундаментално влияние – Колер е купен от белгийския Локерен, става голмайстор на Юпилер лигата, а след това преминава през Андерлехт и Борусия Дортмунд. С жълто-черните става шампион на Германия през 2002-ра година. С екипа на Чехия играе на три европейски и едно световно първенство.

Йън Райт

Безспорната черешка на тортата. Икона на Арсенал и един от най-обичаните английски играчи през последните десетилетия. Вкарва почти 300 гола във всички турнири за топчиите. Шокиращото е, че е открит за футбола едва на 22, от скаут на друг лондонски тим – Кристъл Палас. До тогава сменя няколко временни работи, прекарва и 2 седмици в затвор, заради шофиране без книжка. Прави дебюта си за Англия чак на 27, срещу Камерун. След края на кариерата си става водещ на няколко риалити предавания, ангажира се и с благотворителност. Синовете му – Брадли и Шон, също са професионални футболисти.

сряда, 23 март 2011 г.

Шалът

Тази сутрин Желязко се събуди в прекрасно настроение. Впрочем “сутрин” не е точната дума – вече преваляше дванайсет. Беше сряда, но Желязко нямаше да ходи на работа. Беше си взел почивен ден, специално за днес. Локо София играеше с Левски в “Надежда”.

Ако биеха, скъсяваха сериозно дистанцията до водача Литекс, а имаха и пряк двубой в Ловеч. Нищо не се знаеше. “Аз още съм бил в Ташкент, когато сме станали шампиони за последно. Всички се изредиха да вдигат титлата, след това, само ние не! Даже гнусната Славия я взе! Господи, как искам да бием Левски днеска!”, мислеше си Желязко и пипаше позлатеното кръстче на шията си. Изпуши една цигара, след това си направи кафе. След него яде набързо и пак пуши. Вече беше време за тръгване. Екипира се подобаващо – червени маратонки, черен анцуг, клубна шапка от домакинството на Македония (Гьорче Петров) и оригинална фланелка на Прасковата. Пасков лично я хвърли в публиката след една победа, а после Желязко го причака и получи автограф върху нея.

Шалът сложи последен. Фирмен шал I.B.U.U., на Железните бригади. Близо 10 минути го връзваше нежно и внимателно. Логото трябваше да се вижда добре. За един фен шалчето значи всичко. Това е най-важният артикул, събиращ в себе си цялата любов към любимия тим. То никога не бива да бъде губено или отнемано от привърженици на друг отбор.

Времето навън беше приятно. Макар да имаше облаци, бе топличко. Идеални условия за футбол. Желязко крачеше и се навиваше за срещата.

Внезапно той съзря няколко цесекари, които пиеха бира на една беседка. В това време техните армейци се мъчеха с Пирин, а те гледаха срещата на малък преносим телевизор. Вече бяха във видимо нетрезво състояние – псуваха високо и отвреме-навреме удряха с пестник по масата. Маршрутът на Желязко минаваше точно покрай тях. Той преглътна на сухо, но нямаше избор – в крайна сметка мъж ли е, или не! Размениха се малко обиди – главно относно клубната принадлежност и роднини. Желязко запретна ръкави. Въргалът не беше равностоен, но той се представи подобаващо. Един от цесекарите отече много лошо и падна в безсъзнание на земята. Другите обаче понатупаха Желязко. Дърпаха му шала, разбридаха го леко, но той не го даде. Стискаше го, превиваше се, пое няколко тупалки, но не го даде. Успяха обаче да му вземат шапката и да му разбият лявата вежда. В крайна сметка Желязко се измъкна и продължи към стадион “Локомотив”. Попи кръвта от аркадата с тениската си и още веднъж препсува чорбарите от разстояние.

Вече беше на булевард “Рожен”. Охраната за пореден път беше на висота – в радиус от едно футболно игрище се виждаха петдесет сини тениски, но нямаше кьорав полицай. Желязко запази хладнокръвие. Задминаваше левскари в локалното, които обаче, може би заради окаяния му вид, само му подвикваха, без да тръгват да го бият. “Абе, буфе, май си ял кютек? Дано да ви бием, че си еб*ло майката след мача!”. И така нататък. Желязко им се хилеше демонстративно.

След малко вече изкачваше стъпалата пред сектор В. Полицаите го обискираха и попитаха какво е станало, а той им каза, че е паднал по стълбите. От вътрешността на стадиона вече се чуваха песните на агитката.

Още не беше свършила първата от тях - “Локо е магията, която побеждава даже и смъртта”, когато Димо Атанасов заши Левски. Май Дерек му я даде отдясно, топката отскочи от някаква неравност по терена, а Димо от воле разстреля Божката Митрев. Първа минута.

Желязко беше на седмото небе от радост. Скачаше, прегръщаше се с всички и псуваше на воля. Играта на отбора тръгна след гола. Сините бяха в нокдаун.

А той стана нокаут в 79-та минута. Центриране и Цецо Генков ги наказа с глава. Желязко вече беше пресипнал и почти нямаше сили да извика. Вдигна ръце във въздуха, прегърна се с Краси Рентгена, който беше до него, и двамата почти паднаха. След малко агитката дружно опъна един транспарант, напреки на сектора – “АБОНАТНА СТАНЦИЯ”. Сини букви на бял фон. Всички скандираха какво злодеяние са направили със седалищните части на Левски, пращаха въздушни целувки и махаха на противниковите фенове отсреща, докато те напускаха стадиона, още преди мачът да е свършил.

Локо победи с 2-0. Не знам си там кой успех подред над отбора от квартал Подуене. Опиянен от щастие, Желязко попя още малко, отвърна на поздравите на играчите, които дойдоха до приветстващата ги публика, и си тръгна. Пееше и на улицата, сам. Не му дремеше. Изтеглиха се през сектор А, уж за да не се засекат с левскарите.

По пътя из квартала, взе да става опасно. Виждаха се все повече коли със сини фенове, тук-там и отделни пешаци. Определено не бяха в добро настроение.

Желязко по никакъв начин не бе подготвен за апокалипсиса, който го очакваше след стотина метра. Радостта от победата бе взела връх в съзнанието му и общо взето го правеше безсмъртен. Изненада го цяла тумба левскари, която чакаше рейса.

Отново се направи на непукист и отново си изяде боя. Цялата злоба на сините фенове се изля върху бедния Желязко. В петнайсетгодишната му кариера на ултрас, никога не го бяха били както днес. Шутове, плесници, глави. Събориха го на земята. Закри тила си с ръце и отново не си даде шала. Скъсаха му кръстчето, но шала не успяха да вземат. Изпадналите в амок левскари решиха да го съблекат гол. Разкъсаха му анцуга и тениската, и захвърлиха маратонките му в една шахта. От капчица жалост все пак му оставиха боксерките. 83 дойде точно навреме, за да отърве Желязко от още по-голяма гавра. Нашият човек се огледа и се изправи. Един старец, страничен наблюдател на побоя, гледаше с отворена уста и само махна с ръка...

Накуцвайки, Желязко продължи към вкъщи. Поизтупа се, оправи си шала и изплю кървава храчка. Аркадата на веждата му се беше разкървавила, а клепачът му бе станал син и голям колкото орех. Въпреки това Желязко беше доволен. Гол и доволен. Шалът му стоеше на шията, а Локо София беше ударил Левски с 2-0. Нищо друго нямаше значение.

понеделник, 21 март 2011 г.

Синя идилия

Отдавна е ясно, че България е държава на абсурдите. Абсурдни хора, абсурдна политика, абсурдни оправдания. Група “Ъпсурт”. Футболът ни не е изключение. На 15 март, 2003, Локо Пловдив нарочно не излезе срещу ЦСКА в Самоков и загуби служебно. След това Черно море направи реверанс на смърфовете, пусна децата и падна 1-8. Миналата година отложиха мач от А група заради сватба. До вчера мислех, че съм се нагледал на абсурди. Но не би.

Головата машина на Левски Гара Дембеле си изкара глупав жълт картон срещу Черноморец и изгоря за гостуването на Калиакра след седмица. Почти моментално след това започна циркът.

Твърде добре се знае за топлите отношения между Каварна и Левски. Цонко Цонев обича да се снима с Гонзо и компания, да ги гощава с миди и блага ракия. Начело на Калиакра е Антони Здравков-Сухия (бивш скаут и треньор на “Герена”), в състава им под наем от Левски са Майкъл Тевия, Даниел Шмедин и Лъчо Балтанов, а с постоянни договори са други трима сини кадри – Цецо Димитров, Мартин Димов и Николай Петров. По традиция в Каварна се играе трудно, а без Дембеле нещата замирисваха още повече. Трябваше да влиза несъстоятелният Исмаил Иса, а с него – я камилата, я камиларят. Затова във футбола е измислена сателитната система.

Моментът бе идеален да се предприеме нещо. Поредни съдийски тесли, неуредици, слаба форма на отбора от квартал Подуене. Цонко тръгна отдалече. Първо, протест на “малките” срещу БФС. Дежурните приказки – “майната му на точките”, не можело да продължава така, трябвало да се вземат мерки. Щом станаха ясни съдийските наряди за следващия кръг, последва нещо много елегантно. Калиакра нямало да излезе срещу Левски, защото съдията на Черно море – ЦСКА – Ивайло Стоянов, бил много съмнителен и можел да закопае армейците. Демек, виждаш ли, Цонко рискува доброволна домакинска загуба, само и само червените да получат друг рефер и да просперират. Каква доблест!

Това по някакъв начин много ми напомня на друг случай, отпреди 4-5 години, пак с участието на ЦСКА, само че баскетболният отбор-мъже. Тогавашният президент Емил Коен (Бог да го прости) обяви, че освобождава израелския треньор Яков Джино с мотива, че “е твърде класен наставник и не му подхожда да води провинциален отбор като армейците”.

Та и сега се получава нещо подобно. Кметъла дава мило и драго за ЦСКА, само дето Левски от нищото дърпа с шест точки пред армейците, а после рита за здраве с Калиакра. Малка и незначителна подробност е, че само допреди няколко седмици Цонев беше на нож с Титан, заради неизплатените траншове за Четин Садула. И изведнъж – искал да им помогне. Изниква и логичният въпрос - защо преди домакинството на Локо София не се чу и думичка за някакъв толкова краен бойкот и мачът премина тихо и кротко? Едва след това, когато Големия брат имаше нужда от помощ, гащите бяха свалени и лъсна миризливата истина. За по-сигурно Цонко се беше погрижил на стадиона да няма линейка, за да са изрядни нещата по-правилник и от актива на тимчето му все пак да не бъдат извадени три точки.

И въпреки, че някои подуенски апологети веднага се опитаха да прехвърлят вината върху ЦСКА, тя си остава у сините отбори. Защото домакинските екипи на Калиакра също са сини, а останалото е история. Мразя директните обръщения към футболни управници, но ще завърша така – Г-н Цонев, ако искахте гласът ви да се чуе, трябваше да се хвърлите на кръв срещу Левски, вместо да полягате като последната... Знаете какво...

сряда, 16 март 2011 г.

Цяло състояние за едно дърво

Близо до нас има “магазин”(не е точната дума, но не знам как другояче да го нарека) за различни видове дръвчета. Когато отивам на работа, винаги минавам покрай него. Има почти всичко – декоративни храсти, овошки, а през зимата изкарват и елхи. Срещу 50-100 лева можеш да си купиш някоя плодородна череша или разните там видове борчета. Напълно поносима цена - след някоя друга година ще се спукаш от ядене на компоти и няма да те е яд, че си си хвърлил парите на вятъра. В ЦСКА обаче явно не са чували за подобен род тържища. В противен случай нямаше да пръснат цяло състояние за услугите на едно дърво, което дори не говори български...

Армейците платиха на Селтик 1 милион лева за Килиън Шеридън. Централният нападател е висок близо два метра – колкото един млад корков дъб. Уменията му на терена не са много по-различни. Дрибъл – 0, техника – 0, завършващ удар – 0. Само дето умее да скача и горе-долу да играе добре с глава.

За 20-те си мача досега в ЦСКА, таранът е отбелязал едва 6 гола. Като изключим, че наказа Бешикташ, другите попадения са срещу отбори от ранга на Монтана и Малеш Микрево. От мен да мине – прибавям и страхотния гол от 30 метра в контролата с Чавдар Бяла Слатина.



И с това се изчерпва всичко. Шеридън търчи, бори се, влачи по двама на гърба си, но нищо повече. Честно казано, това ми прилича повече на характеристика на защитник, отколкото на офанзивен футболист.

Да не говорим, че през почти цялото време, ирландецът седи резерва. Време е да споменем и шокиращата му заплата. Този изкусен голмайстор е най-скъпоплатеният играч в родния футбол. Няма Гара Дембеле, няма Лудогорец Разград – Шеридън прибира по 36 000 лева на месец! Прибавяме различните премии и трансферната му цена, и простата дисекция показва, че всеки негов гол е струвал на ЦСКА, колкото един апартамент в центъра на София. Но иначе е играл два пъти срещу Ман Юнайтед в ШЛ...

Със същия успех червените спокойно можеха да пробват някой млад български нападател – например да бяха купили по-рано Станислав Костов, вместо като лешояди да чакат да стане свободен агент. Хем нямаше да се изръсят толкова, хем благоевградчанинът вече щеше да се е аклиматизирал и да бележи повече. Можеше и да задържат Руи Мигел. Нищо, че изпуска на празна врата и заплатата му също е петцифрена. Пак щеше да им излезе по-евтино.

Всичко това много ми напомня за случая “Кристиан Карембьо”. В края на 90-те французинът взимаше най-голямата заплата в Реал Мадрид, но почти винаги беше резерва. Приликите обаче спират дотук, защото Карембьо рядко си спираше топката с корите. Към това прибавяме и Боби Галчев, който преди няколко години е работил като дървосекач, и картинката в Борисовата градина става чудна. Направо да вземат да ги впрегнат двамата в ремонта на Армията, че и без това работниците не смогват. Най-лошото за ЦСКА е, че Шеридън има още над две години по договора си, а купувачи на хоризонта не се виждат...

неделя, 13 март 2011 г.

За дузпите и хората

Същността на футболната игра е победата. Победите се постигат с отбелязването на попадения. Топката трябва да премине голлинията. Дали ще е с половин обиколка, дали ще е с помощта на ръка, на коляно, от засада или автогол – важното е съдията да го зачете.

Дузпата е едно от най-лесните пътища към гола. Именно заради това, нейното заработване вече е превърнато в изкуство. Играчите дебнат за леко протегнат крак, за минимално подпиране в гърба или лош дъх в лицето си, за да се метнат като риби. Няма значение дали ще е Филипо Индзаги, Кристиано Роналдо или Велизар Димитров. Дори и един футболен лаик, без никакво усилие може да забележи, че 90% от отсъдените дузпи в днешно време са чисти симулации. След това идват радостта и кинтите. Всичко е толкова просто.

През последните десетина дни станах свидетел на две заслужаващи Оскар симулации.

Челси вървеше към провал у дома срещу Юнайтед, когато Карло Анчелоти пусна в игра Юри Жирков. Руснакът веднага реши да стане герой за своите. Той чукна топката в наказателното поле, но вместо да се опита да стреля или да подаде към съотборник, нескопосано се строполи в краката на Крис Смолинг. Защитникът на червените дяволи бе видимо изненадан и чистосърдечно вдигна ръце – реф, не съм направил нищо! Съдията обаче явно е почитател на седмото изкуство и беше категоричен – дузпа. Лампард хладнокръвно донесе победата на лондончани с 2-1...

Седмица по-късно Барселона нагъваше Арсенал, но топчиите все още не се бяха предали. Мачът отиваше към продължения, когато на сцената излезе голобрадият Педро Родригес. Почти идентична ситуация – халфът на Барса си поведе топката и после падна като покосен, след символично докосване от Лоран Кошчелни. Отново симулантът не си направи труда да дриблира по-продължително. Нещо повече – Педро дори изобщо не се затича в посоката, към която тръгна коженото кълбо, а направо се насочи към крака на Кошчелни. Смях. Меси бе точен от бялата точка и реши срещата.

Нещата заприличват на долнопробен цирк. От онези, в които акробатите са гъвкави циганета от местния катун, а клоуните са престарели алкохолици без пукната пара. Зрителите обаче се тълпят да ги гледат, да плащат и да се дивят на “таланта” им. И циркът просперира. Защото всички се кефят, когато има сеир...

Притчата завършва по български. Вчера бях в Перник, на Миньор – Монтана. Безумно глупав мач, донесъл обаче, изненадваща поука. Два пъти домакините се опитаха да си изпросят дузпа с класически прийоми – и двата пъти реферът Таско Тасков ги отряза безцеремонно. Така трябва да се прави. Първият път защитник на Монтана се сборичка с Явор Въндев, който се опита майсторски да изиграе ситуацията. Нападателят задържа топката, изчака бранителят да го понатисне, а след това се строполи и умолително погледна към съдията. Жълт картон за Явката и вълна от псувни по трибуните. При втория случай положението беше сходно, но не помня точно кой беше замесен. Май французинът Брахими. Отново нищо. Само псувните се засилиха двойно. Все пак трябва да признаем, че Миньор победи без никаква съдийска помощ. А моментът беше идеален за подобен реверанс. Негативен резултат за перничани, чиято публика е известна с буйния си нрав. Една дузпа щеше да ги успокои, да разсее напрежението. И след срещата никой нямаше да каже “копче”. Таско обаче доказа, че е по-мъж от Мартин Аткинсън и Масимо Бусака.

сряда, 9 март 2011 г.

Тони Адамс в Калиакра

В съзнанието ми изниква един сблъсък. Трябва да е било 95 или 96-та. Току що бях започнал да гледам футбол. Любимият Локо София трябваше да играе с Нефтчи Баку за Купата на УЕФА. Или беше КНК? Както и да е. Азерите преди няколко години се бяха отделили от Русия и това буквално им беше прощъпулникът в евротурнирите. Първият мач там паднахме 1-2. Недоумявах как такива джуджета може да ни бият. На реванша все пак всичко си дойде по местата – 6-0.

Петнайсет години по-късно ролите са почти разменени. Ние сме трагични, а Нефтчи е лидер в тамошното първенство. Е, ако ни хванат, едва ли ще ни сложат шестица, но като нищо ще ни отстранят. Успехите срещу азербайджански тимове (като този на Левски над ФК Баку преди две години) съвсем скоро ще станат кът, даже може и съвсем да изчезнат.

Шокиращо е какви играчи се подвизават в местните клубове. В една страна, която до съвсем скоро минаваше за първобитна във футболно отношение, вече можем да видим французи, холандци (Колинс Джон, който беше във Фулъм), хървати, сърби, куп бразилци и бивши нигерийски национали. Вини Шефер и камерунецът Жоел Епале също са гастролирали там. В Хазар Ленкоран пък има цяла румънска колония – към 10 човека. Има и доста българи, както и чужденци, които преди това са минали през нашата А група – Пепи Златинов, Игор Митрески, Асен Николов-Бебето, Ду Бала и Жуниньо от Славия. Президентът на Интер Баку също е българин – Георги Николов.

Нефтът си казва думата. Две са наистина тлъстите имена, които се набиват на очи – Емил Мпенза в Нефтчи и, внимавайте – големият Тони Адамс, като мениджър на незнайния Габала. Ако преди една-две години ми бяха казали, че подобни трансфери ще станат факт, щях да скъсам от смях. Мпенза е на приличните 32 години. Играе, бележи. Както вече казах, Нефтчи в момента е тамошният еквивалент на Литекс – най-силният отбор и водач във висшата лига. Не ми се вярва обаче Мпенза да се навие да дойде при ловчанлии, дори да се класират в групите на ШЛ. Освен ако белгиецът вече не е на 35-6. Това е разковничето. В България престарелите звезди с бирени шкембаци идват на секс туризъм. Марио Жардел, Беноа Кое, Хамилтън Рикард. Добре де, Рикард не беше чак толкова стар. Но вече беше приключил с футбола...

Ситуацията с Тони Адамс е още по-фрапантна. Ако трябва да опреличим Габала на някой български клуб, това в най-оптимистичният случай би бил Калиакра. Само дето Цонко Цонев не може да извади 1 млн евро годишна заплата. Даже май бяха лири стерлинги. Стадиончето на Габала е едва 2000 места, което допълнително напомня за Каварна. Обаче Адамс е в Закавказието, а не у нас...

Когато подобна икона дойде и се задържи повече от половин година в България, тогава ще разберем, че и нашият футбол върви към оправяне. А хората там едва отскоро започват сериозно да наливат пари и да развиват играта. Така че тепърва ще гледаме яки трансфери и изненади в Европа. Дори правя смела прогноза, че до пет години ще има азербайджански отбор в групите на Шампионската лига. Просто защото имат много пари, а както добре знаем, футболът е индустрия. Ще се молим да не ни се падат азери, защото ще ядем много бой...

неделя, 6 март 2011 г.

Голям смях

Тези две думи преобладават в заглавията на клиповете от популярния сайт www.vbox7.com , независимо за какво става въпрос. "Тъпанар прави еди какво си - голям смях", "гледайте - голям смях" и т.нат. И макар, че де факто ги няма в заглавието на следващото клипче, те задочно са там - неумело прикрити от футболистите, най-вече от тези в тъмно син екип.



16 минута, Мишел Платини 0-1 - Галчев пуска извеждащ пас към бразилеца, който е на път да остане ек на ек с Борел. Старото куче Траян Дянков е тръгнал да го гони, но незнайно защо след 1 метър свива рязко и тръгва в противположната посока. Може би иска да покрие съотборника си Георги Терзиев, който скучае съвсем сам във вратарското поле. Платини необезпокояван прехвърля излезлия напред вратар. Дянков вижда падащия лист и с последни сили, като ранен гладиатор, се опитва да избие топката. Не успява. Сам се оплита в мрежата. Изглежда покрусен.

24 минута, Спас Делев, 0-2 - Идентична ситуация - извеждащ пас, този път от Маркиньос към Спас Делев. Орлин Старокин е прилежен червен кадър - той гони Делев двайсетина метра и точно когато идва сюбливният момент да му попречи да стреля, левият бек на акулите изпада в безтегловност и решава да пита Енис Хайри колко е часа, защото не иска да изпусне поредния епизод на "Двама мъже и половина". Подобно на Платини, малко по-рано, Ключовия Спас отново е сам срещу Борел и с лекота удвоява преднината на ЦСКА. След това ляга с другите в кръг и шепне какво ще им направи за кадем в съблекалнята.

Два гола за осем минути и всичко свършва. Черноморец са в нокаут до края на мача. Те току що са се разплатили за победата с 2-1 на "Васил Левски" миналото лято...