Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

сряда, 12 май 2010 г.

Бъдни вечер

- Айде, викай го!
- Отивам... Чуват се няколко шляпания с чехли по паркета в коридора. - Айде, идвай да ядеме!
Никакъв отговор. Връщам се в кухнята.
- Нищо не каза. Ако не дойде след малко, почвам без него!
- Оф, само се назландисва!
След няколко минути наистина започвам да ям. „Гъст” бобец, постни зелеви сарми и пълнена чушка. Има и тиквеник. Чувам как баща ми снове в моята стая и гаси малкия телевизор, за да не харчи ток. Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
След малко пристига в кухнята леко навъсен. Взима джезвето от шкафа над мивката и го напълва до половината с домашарка. Майка ми отнася малките стъклени чаши в хола и донася керамичните чаши за греяна ракия. Забърсва ги набързо с кърпата за ръце и ги слага една до друга на масата.

Захарта вече изцяло се е разтворила в топлия еликсир и баща ми го разлива по чашките. Междувременно аз вече съм преполовил порцията си...
- Ядеш като не виждал, все едно си вързан на въже!
Чува се леко мляскане и невинно вдигам рамене.
- Еми нема да те чакам цяла вечер!
- Хах... Ей, момче!
- Айде, наздраве, аз ще пийна... - проронва майка ми и вдига чашката си.
- Хапни малко и после пийни... Първо се подлага преди да се пие ракия!
- Ракия се пие на голо, мойто момче!
- Глупости...
- Глупости, вика... Разбира ти на тебе празната глава! Айде, наздраве!
Следва кихане и смях. Баща ми е червен като домат.
- Ха-ха видя ли, който се държи грубо какво му се случва?
- Ха-ха!

Следва няколкоминутна пауза. Баща ми гледа втренчено телевизора. Аз продължавам да ям. Глътвам си още малко ракия и едвам се удържам на свой ред да не кихна. Мълчим. Продължаваме да мълчим... Майка ми се опитва да разчупи ступора с фалшиво тананикане, което според идеята й трябва да е сполучлив аранжимент на заухавите народни песни, които вървят по телевизията. Задавам си въпроса дали всички наистина сме част от едно и също семейство...
Баща ми, може би случайно, сменя канала на CNN.
- Айде, нали учиш английски, преведи какво казват!
- Ами...ъм...САЩ... Не, Англия... война... ‘Начи казват, че в момента в Афганистан има 9000 английски войника и очакват още 500 като подкрепление... А кой си беше изтеглил цялата армия от там, Обама ли?
- Имаш много здраве, Щатите имат 130 000 човека там!
- Обама си е изтеглил войската от Ирак, Светли...
- Ааа от Ирак беше, вярно!
- Мразя Афганистан - пуста и гадна страна. Навсякъде само голи чукари. И главорези. Прилича на Албания...
- Да. И се прехранват само от дрога...
- Млъкни и ми дай солта!
Отново кратка пауза. Баща ми продължава да прескача през каналите, от време на време удря с пестник дистанционното и го псува.
- Ех, мамето му, как се улучи точно на ъгълчето!
- Ицо, дай го аз ще го преместя, че съм по-близо!
- Мълчи, ма!
- Я виж, Ицко Финци!
- Самуел!
- Оф вярно... Много си приличат...
- Имах си аз да не си приличат... Нали му е син!
- Голяма работа!
- Голяма, я! Айде пусни да чуем Гришата какво ще каже де, мани ги тия свирни!
- Тихо, бе, само футбол и политика дават! К’во да им гледам на тия манафи? Ще ги повторят тия интервюта по сто пъти след това!
- А аз се напих!
- Леле, ‘ма ти вярно много бързо пиеш!
- Хи хи, май ще има веселба!
- Не знам дали тя пие бързо, ‘ма баба ти Вили пие като смок!
- Ха-ха-ха, верно е! Помниш ли какво те питаше „Ицо, къде е ракията, че ми пресъхна гърлото?”! Ха-ха, на кирка се прави тая жена!
- Барабар с дядо ти Ангел!
- Ха-ха!
- Ха-ха!
- Ти много обичаш да разправяш с насмешка една история, дето чичо Иван изпил една бира на екс и повърнал в УАЗката!
- Нормално за него, не спира да бъде циничен...
Баща ми се включва след малко.
- Вярно повърна от една бира! Голям човек ама не носи на пиене... На „Щастливеца”, при чичо ти Любен. Беше малко преди оная Нова година, когато цялата хижа беше пълна с немски туристи и се пръскаха с шампанско!
- Ха-ха!
Млъквам за кратко.

- Абе, колко градуса е тая ракия?
- 40
- А купешкият концентрат колко е?
- И той толкова... Най-много 42-3 да е...
- Мдааа... „Флирт”-ът особено... Скоросмъртен е! А коя реколта е наш’та?
- Тазгодишна би трябвало да е...
- Тазгодишна, бабината ти... От когато брат му се жени е!
- Може...
Баща ми все пак пуска на Ринг, след което става и си слага още туршия.
- Чух се с Мирослав одеве... Каза, че децата готвели някаква програма...
- Ха-ха-ха и те сигурно са на кирки!
- Светлине!
- Какво, бе?
GSM-ът на майка ми изписуква и светва.
- К’ъв е въпросът?
- Момент... Хммм подъл е - към кой континент спада полуостров Арабия - Азия или Африка?
- Азия! Твърдо!!!
- А не е ли, малко така, към Африка?
- Не е „малко така” - от Африка го разделя Червено море и Суецкият канал...
- Добре...
Тя праща отговора и изчаква малко. Нов въпрос.
- Я да те видим сега - кой метал се добива от рудите хематит и магнетит?
- Желязо! - отсичам аз, без дори да съм изчакал да каже отговорите.
- Браво, бе! Я го виж ти!
- ‘Се пак знам нещо по химия!
- Знаеш ти... Колкото и по електротехника си научил нещо, толкова и по химия! Не ви виждам просто! Поколението на прехода ха-ха!
Смях. Само дето не добави „кура ми Янко”, след „поколението на прехода”. Човек трябва да има самоирония.
- Мога да кажа същото за теб, по отношение на правописа...
- И на това за езиците, как му беше името...
- Лингвистика.
- Мълчи, бе, хуйвенбин!
- Ха-ха-ха, чу ли го, „хуйвенбин” вика!
- Ха-ха-ха, Ицо, казва се „хунвейбин”! Ама че си...
- Много смешно, няма какво! Някой иска ли още ракия?
- Не.
- Не. Аз преядох...
- Гледай сега да повърнеш!
- Чичо така прави на Врабево!
- Прави той, ще ти кажа аз на тебе!
Смея се и нарочно правя гримаси, все едно ми е лошо.
- Гледай сега да повърнеш и щ’а набия!
- Ха-ха!

Мълчание. Като че ли това беше всичко. Връщам се в стаята си. Тъмно е и пипнешком търся ключа на лампата, за да светна, a през това време се треса от смях. Няма нищо по-готино от това човек да остарее заедно с родителите си.

3,35

- 3 и 35! - отегчено подхвърли дебелата лелка зад плексигласовото стъкло и с неохота взе зелената рецепта. И на сън да ме беше бутнала, веднага щях да й кажа цената. Услужливо кимнах и й подадох парите, грижливо натъкмени още в трамвая.

След това се отбих в бакалията до нас. Купих хляб, безалкохолно, десет яйца и пакет от онова готино бон филе, което Рая много обичаше.

Прибрах се и бях доволен. Показах на Рая какво съм купил. Дори не ме погледна. Матовите бразди, които опасваха пъстрите й очи бяха станали още по-дълбоки. Без да каже нищо тя взе току що сварените си спагети полуфабрикат и се затвори в хола. В пепелника остана да гори преполовената й цигара. След малко се върна да си я вземе - заедно с пепелника, разбира се.

Тази вечер не правихме секс. Дори не спахме в една стая. Впрочем от почти четири месеца е така.

Първият блистер свърши неусетно. По една таблетка преди лягане, защото половинката от отдавна не ме хващаше. Халюцинациите и параноята изчезваха и заспивах като бебе.

Когато започнах втория, Рая вече се беше изнесла от нас. Единственият спомен, който ми остана от нея бяха няколко дълги кестеняви косъма върху възглавниците в хола. Грижливо ги свих в салфетка и ги сложих в една пределка на и без това празния ми портфейл.

Вторият блистер свърши още по-болезнено бързо от първия. Изкуших се и започнах да взимам две таблетки всяка вечер, защото една вече не ми стигаше.

Не ми стигаха още много неща.

Нямах пари. Мастурбирах като луд, макар бромът в хапчетата, които взимах да подтискаше сексуалния ми нагон.
Консумирах основно яйца във всичките им форми - варени, на очи, бъркани, яйца по панагюрски, омлет. Всичко това, защото почти не мога да готвя.

Кинескопът на телевизора изгоря. Нямам пари да го оправя.

Оня ден следобяд използвах последното парче тоалетна хартия. Вече почти две денонощия се бърша с вестници и гланцирани листове от списания.

Свърши ваучерът на мобилния ми телефон. Сроковете за плащане на сметки неумолимо приближаваха.

Спряха ми тока. Вечерям и си лягам по залез слънце.

След няколко дни вече почти бях свикнал с липсата на телевизия. Научавах някои неща от съседите под нас, чиито телевизор беше на балкона.

Заложих брачната си халка - с парите си купих малко храна и две топчета тоалетна хартия.

Не се бях бръснал близо две седмици. В комплект с това, че не се бях подстригвал от няколко месеца, главата ми беше заприличала на огромно космато яйце, от което се открояваха само очите и зъбите ми, когато се усмихнех, което пък се случваше твърде рядко. Впрочем пастата ми за зъби също почти приключи...

Третият и последен блистер свърши за точно три вечери. Два пъти взимах по три таблетки, заспивах като заклан и къртех до късния следобед. На третата вечер пак взех три таблетки, но се събудих през нощта, обзет от паника и взех и последната.

Нямаше повече лексотан. Изхвърлих опаковката в кошчето. Това е шестата опаковка лексотан, която изхвърлям за последните четири месеца.

Поредният безсмислен ден се изтърколи и дойде неумолимата нощ. Първата нощ от четири месеца насам без лексотан. Въртя се в леглото и квася чаршафите с абстинентната ми пот. На тавана виждам различни съзвездия, Грета Гарбо, къдриците на Пабло Аймар и счупената броня на единствената кола, която имах през живота си. Непоносимо е.

Чакам да съмне... Докторката няма да ми даде рецепта за повече лексотан, защото вече изредих всички роднини, за които уж ми беше нужен. Даже повторих баба ми два пъти. Лошо. Сещам се за отровните препарати за чистене, големия кухненски нож и бръснарските ножчета в банята, но в следващия момент си припомням, че съм непоправим страхливец и не ми стиска да го направя...

Зазорява се и отивам да пикая. Правя си кафе на преносимото газово котлонче за крайни случаи и гледам изгрева. Приятно е. Впрочем това беше последната лъжичка кафе, която успях да открия по шкафовете.

Писнаха ми лицевите опори и коремните преси, които правя, за да поддържам формата си. Само ме карат да огладнявам още повече.

Вече знам, че няма да стана нобелист.
Вече знам, че Рая няма да се върне.
От дъното на душата си мразя лилаво и светлозелено.
Вече знам, че 3 цяло и 35 е най-шибаното число на този свят...