Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

петък, 21 януари 2011 г.

Nemesis

Натиснах звънеца няколко пъти, но явно не работеше. Намръщих се. Неуверено бутнах блиндираната врата. Неочаквано, но не беше заключена. Влязох.
Коридорът се разклоняваше в три стаи и един килер. В дъното на стаята срещу мен видях да наднича една примигваща руса глава.
- Какво обичате?
- Добър ден... Идвам на интервю за работа... - гладко пускам аз заучените думички, намигвам й и се ухилвам мазно. Мацката кимва, минава покрай мен и ми помахва с ръка да я последвам. Миньонче, със сочно дупе и големи цици, опъващи блузката й. Вървя след нея като робот. Тя бута една остъклена врата, след нея още една и влизаме в нещо като офис. Неприветлива обстановка - стар мокет, надиплен на купчина в единия край, два стола с видимо похабена дамаска и бюро. Фантазиите ми какво ще причиня на мацката, ако я хвана насаме, са прекъснати от Джаба Хътянина, който се е пльоснал срещу мен в „офиса”. Ръкуваме се и сядам на въртящия се стол срещу бюрото.
Джаба разглежда с интерес принтираната ми биография и от време на време се усмихва насреща ми. Като изключим това, че вероятно е по-тежка на килограми от мен, има нежни черти. Както всяка пълна жена излъчва някакъв свой особен сексапил. Пръстите й са къси, почти триъгълни, а малко под брадичката има симпатична бенка. Много страст има в тая жена. Усещам как получавам ерекция...
- Работа като журналист, общ работник... хммм... Почти година си работил като оператор на компютър във фирма за производство на закуски... Защо напусна? - завършва закръглената шефка и се обляга назад.
- Ами... Търкания с ръководството... - отвръщам недвусмислено след кратка пауза и разпервам пръсти във въздуха. След това и двамата се засмиваме на глас. Джаба ми разяснява работния график, каква ще бъде стартовата ми заплата и добавя, че обожава руски пелмени. Сините ми очи май й харесват.
Вечерта, същата тя ми се обади и ми каза, че съм назначен. Очаквах го.

Започнах работа в магазина за хранителни стоки, защото нямах пукната пара. Отидох на интервюто спокоен, също толкова спокоен, колкото бях и когато на другия ден се срещнах с младия управител на магазина, три години по-малък от мен. Дори още не му беше поникнала брада.
Разведе ме и набързо ми обясни за какво става въпрос. След първия час мислех да се откажа. Всичко беше толкова ново за мен. Потокът от клиенти, кухите очи на колежките, мухълът по касата на входната врата и студът в склада ме подтискаха до крайност. Стековете кола се оказаха неочаквано тежки. Кравето масло беше като буца лед.
Всички ме гледаха като телета. Никога не съм мислел, че ще бачкам нещо такова. По принцип се спичам пред повече хора и не знам какви ги върша. Сега бях касиер нощни смени и продавах като вдървен. Седях върху няколко каси от бира, наредени една върху друга и застлани отгоре с няколко плика, за да ми е по-удобно. Когато дойдеше клиент неволно се изправях и изглеждах като идиот. Изправях се, за да маркирам дори най-незначителни стоки като запалки, бакпулвер или пакетчета ванилия. През първия ми работен ден продавах най-вече хляб и патрончета водка. Изкарах половин смяна, голобрадият управител се смили над мен и ме пусна да почивам. Бях доволен.
На другата вечер бях цяла смяна, от пет до дванайсет. Започнах малко по малко да се запознавам с прелюбопитните субекти, които висяха като лайна в магазина. Аз бях единственият мъж измежду колежките касиерки. При първата си смяна бях заедно с една, която приличаше досущ на диво прасе - едър толуп, с редки зъби и гнусна брадавица до носа. През нощта продавах сам.
Първите чести гости, които се очертаха, бяха един метъл с козя брада и камуфлажни дрехи и един чичак, с почти изцяло изправен от многократни чупения нос. Впоследствие научих, че имал четири деца. Купиха си литър водка и я изпомпаха за малко повече от час - пред магазина, без мезе и разредител.
На другата вечер дойдоха синовете му - две ниски диви момчета, с вид на малки вампирчета. Бяха завършили средното си образование в ТВУ, което автоматично ги правеше съвсем малко по-интелигентни от дъждовен червей. Придружаваше ги странен субект на име Наско, който няколко дни по-късно по неведоми пътища щеше да глътне игла и заради това да му правят сложна операция на червата. Скоро щях да се запозная и със сестрата на двете момчета - забавно, току що навлязло в пубертета ренде, с осем висящи дела за побой. Да, осем... Няма значение момиче, момче, силен, дебел, слаб - всичко под ножа. Лично тя ми е разправяла как счупила от бой някакъв тип, с година по-голям от нея и от ушите му потекла кръв.
Постепенно набрах инерция в бизнеса и добих някои трудови навици. В пет сутринта карат хляба, малко след това минавам с парцала, за да е чисто в магазина. Редувах цяла нощ с вечерна смяна до дванайсет. След това почивка. Хлябът и алкохолът категорично се утвърдиха като най-предпочитани стоки. Разбрах и защо всичко мина толкова лесно. На подобни места логично назначават кретени като мен. Много работа, неадекватно заплащане. Магазин пълен с малоумници. Оказа се обаче, че съм способен да продавам като машина. Смените бяха монотонни и дълги, но се окуражавах, че след по-малко от месец ще взема кинти.
Може би най-тежкото нещо за мен беше средата. Колежките и въобще колегите ми (заедно с всичките шофьори, склададжи и прочее) представляваха утайката на обществото. Особено ме дразнеха дебилните им разговори какво се е случило през последните дни в магазина. Оная не се била отчела правилно, тази трябвало да забърше рафта с бирите, Пена забравила да изчисти пред щанда с месото... Идеше ми да ги пребия. Тези, които даваха нощни смени си приличаха като две капки вода - дебели и груби същества, с напомпано шкембе и блуждаещ поглед.
- Синът ми е барман там... На един фирмен купон, май по Нова година, викнали танцьорка. Той й поискал номера, била много хубава... После се виждаха де, той й подари едни много хубави обеци. Наричаше я Мишленце... Сега обаче май не са заедно... - разказваше Глиганът, дърпаше от цигарата и ме гледаше изцъклено, с полуотворена уста. Не можех да го проумея. Никога нямаше да мога да проумея защо ми разказва толкова съкровени неща - на мен, на един чужд човек, който познава едва от няколко дни. Всичко като, че ли се коренеше в кухото ежедневие на лелката. Тя просто искаше да го разнообрази малко. Искаше да се докосне до моя потаен и непознат свят като сподели нещо лично. Нещо като разменна монета между двама ни. Знаеше, че е просто една заухава клюкарка и никога няма да започне работа в някой лъскав и приветлив офис. Просто искаше да се ощипе и да се увери, че все още е жива. Несъмнено искаше да повлече и мен със себе си към бездната...

Седя сам на касата. Вече съм почти десет часа на смяна. След малко ще докарат хляба. Седя сам на касата и си гледам колената...
Никога не съм имал колена на спортист. Капачката ми е прекалено изпъкнала и колената ми, макар да са широки и здрави, изглеждат малко като женски. На вратата се чука. Момчето, което кара хляба ми маха...
Отново седя сам на касата. Вече се развиделява и преди десетина минути съм отключил магазина, за да могат ранобудните бабки да си купят хляб и кисело мляко във вторнишката утрин.
Вече знам защо хората се друсат. Защото им е тъпо. Защото са неразбрани, необичани. раними... Седя на касата, гледам си колената и се мъча да не заспя...
Нещо щеше да отнесе входната врата. Не беше бабка, а огромен дебелак, който се запъти към мен. Отначало го помислих за нормален клиент. След това забелязах, че нещо не е наред. Беше по чехли, а наближавахме средата на февруари. Лилавите кръгове под очите му, раздърпаните дрехи и неспокойното дишане издаваха отчаяние. Отчаяните хора са най-опасни. Аз бях зад касата - заклещен между нея, стелажите с цигари и шишетата марков алкохол отзад. Заклещен в разстояние от четири педи. Ако дебелакът ми извадеше нож бях обречен...
- Брат... Дай ми кутия цигари, утре ще ти я плата... Дай ми кутия цигари и се махам! - изтърси той с най-напористото отчаяние, което бях виждал през живота си. Едрият му пестник беше пред гърлото ми. Бях се насрал от страх. Дебелакът отново повтори искането си, като този път посегна към горните рафтове. Вкаменен от страх, с механичен жест отблъснах ръцете му. Направих го още един път. На дебелака му писна, изхърка ядосано, грабна кутия дълъг „ММ” и изчезна навън. Направих няколко крачки след него и механично го напсувах, в опит да замажа уязвеното си его. Нямах сили дори да заплача.
Смяната ми свърши след час и половина. Прибрах се в нас като посран. Не можах да заспя и дойдох направо за вечерната.
Глиганът ме посрещна с думите да не се притеснявам. Незнайно как всичко беше стигнало до ушите й. Щели сме да оправим станалото и шефовете да не разберат. Каза ми, че дебелакът щял да се върне, да не се уплаша пак. Така било - взимал цигари и не ги плащал, а касиерите се насирали от страх.
Въпреки тази случка продължих да работя в магазина. Поднових лицевите опори, които бях спрял, защото се прибирах от работа като труп. Дори увеличих сериите. Потта ми квасеше мокета. Отмъщение...
След две седмици взимах заплата - глътка финансов въздух пък после ще му мислим. Цяла нощ, вечерна смяна до дванайсет. След това почивка. Цяла нощ, вечерна смяна до дванайсет. След това почивка. Смените минаваха като чакане на автобус в юлски съботен предиобед, след тежка пиянска нощ... Лошо ти е, вече започва да става адска жега. Нямаш слънчеви очила, автобусът не идва. Ето го най-накрая... Качваш се с последни сили. Рейсът се тътри по нанагорнището. Лъхва те миризма на пот и евтин дезодорант. Едва се удържаш да не повърнеш на колелото...
Следващите няколко дни бяха особено тежки. Постепенно чувствах как в душата ми набираше сила яростта. Гняв и реваншизъм към всички, които ме смятаха за отрепка. Малките копеленца от ТВУ-то ми се дървеха. Един циганин открадна пръчка салам, а аз го видях твърде късно, за да го спра. Колежките ме гледаха пренебрежително. С лекота бях навлезнал в тяхната добре пазена територия, бях ги ударил в земята в техния занаят и сега се превръщах в техен враг. След една вечерна смяна, съвсем спонтанно докато се прибирах пеша към нас, набих няколко тупаници на един стълб. После кокалчетата и на двете ми ръце бяха с керемиден цвят и ме боляха. Колежките започнаха да ме гледат още по-странно.
Мъчех се да не бъда циничен. Мъчех се да не намразвам баща ми макар да беше добиче.
Снощи с него говорихме. Проведохме един от онези крайъгълни разговори, как след една, две, три, четири или колкото там години ще да са, аз ще напусна семейното жилище и как през това време, докато съжителстваме заедно, просто не трябва да се вбесяваме един друг. За пореден път той помисли, че всичко опира до пари. Тържествено ми обеща, че ще ми дава повече джобни и разбърка попарата си от хляб и кисело мляко...

Вдругиден щяха да дават заплати. Това си мисля докато седя сам на касата, в средата на нощта. Нямам нужда от много неща. Едни нови маратонки, че в старите вече започна да ми влиза вода и киша. И може би два-три чифта боксерки. Това е. Седя си сам на касата и замислено си гледам коленете...
Отново нещо щеше да отнесе входната врата, само че този път се блъсна в нея. Беше заключена. През дебелото стъкло различих кръглия тлъст силует и лилавите торбички под очите. Дебелакът... Гърлото ми пресъхна. Главата ми се изпразни от съдържание. Ушите ми заглъхнаха и само виждах как тролът отсреща маха и беззвучно отваря уста. Опитах се да не се насирам от страх. Свинята разтресе още веднъж вратата. Нямах време да мисля. Вените ми набъбнаха от адреналин и врътнах ключа, който висеше от вътрешната страна...
Навън прехвърчаха снежинки, а дебелакът беше респектиран. Мислеше, че пак ще се уплаша и безпрепятствено ще си вземе кутия цигари. Външният ми вид определено не кореспондираше с действията ми. Преглътнах веднъж на сухо и му вкарах един в лицето. Усетих как носът му се сплесква под юмрука ми. След това му теглих два бързи шута - в ребрата и в топките. Дебелакът се олюля и падна. Продължих да го ритам, където сваря, а оня пищеше като жена. От лицето му шуртеше кръв. Когато вече кракът ме заболя и спрях, свинята едвам-едвам се изправи и куцукайки се отдалечи. Аз дишах като маратонец.
Вдругиден щяха да дават заплати, а аз отчаяно се нуждаех от нови маратонки. Снегът отново беше натрупал и краката ми щяха да се наквасят докато се прибера до нас. Но бях доволен. Отворих си малък натурален сок в чест на победата. На сутринта отчетох касата и си събрах нещата. Повече никога не се върнах в магазина...

Няма коментари:

Публикуване на коментар