Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

събота, 20 август 2011 г.

Истории от Квартала - дебютен роман

Роко и неговите братя



- Какво видя в тези хора от гората?
- Не те разбирам…
- Страх. Дълбок, разяждащ страх. Те бяха заразени с него. Видя ли? Страхът е болест. Той ще пропълзи в душата на всеки, който го допусне. Вече е развалил спокойствието. Не съм те отгледал, за да живееш със страх! Изтръгни го от сърцето си!
„Апокалипто”, реж.Мел Гибсън



От кухнята се чу трясък. Долетяха и първите псувни. В стаята на Роко се прокрадна натрапчивата миризма на загоряло кафе. Последва шум от блъскане на врата и псувните се повториха по-ясно - този път някъде из коридора. След миг при Роко нахлу дребна жена с прясно боядисана червеникава коса и с рязко движение дръпна пердетата. Режещият шум от ръждясалия корниз беше способен да събуди и мечка през зимата.
- Ти пияна ли си ма?! К’во си се разбучала толкова рано? - с още дрезгав глас избоботи Роко.
Жената нервно прокара ръка през косата си и извърна глава към него. Изглеждаше твърде енергична толкова рано сутринта - сякаш й бяха направили дълбока клизма. Тя го погледна с кисела насмешка и набързо нареди с острия си и писклив глас:
- Аз ядене не трябваше да ти правя... И за цигари не трябваше да ти оставям пари, боклук такъв! Писна ми да спиш до следобед и само да пиеш бира с малоумните си приятели! Ставай и още днеска искам да си намериш работа!
Устните на Роко се окръглиха. Той беше стъписан и мълчеше. Обикновено този тип нравоучителни разговори се водеха вечер, когато майка му, полузаспала на дивана, му дрънкаше подобни глупости, а Роко – леко пийнал и напушен, й се хилеше и механично повтаряше, че от утре ще е нов човек. Чашата явно беше преляла. Все пак самосъхранението у него проговори и той повтори така добре заучените фрази:
- Добре бе, добре, правим го... Само не пискай!
Майка му малко се успокои и снижи тона:
- На масата в кухнята съм ти оставила пари. Да купиш хляб и една руска салата от тях. И да изчистиш, че кафето изкипя! - завърши тя и тръшна полуостъклената врата след себе си.
Роко примлясна сухо. Още усещаше спарен вкус на джойнт в устата си след снощното разбиване. Без да отваря очи, той протегна ръка и почна да търси по раклата над главата си. В бъркотията от дрехи, празни бирени кутийки, няколко томчета книги джобен формат и стари програми от „Еврофутбол”, Роко все пак успя да намери безценните неща, които търсеше - последната си цигара и една захабена бяла запалка. Той запали цигарата, смукна сладостно от нея и въздъхна облекчено - малко релакс след този кратък болезнен диалог. Тръскаше пепелта в саксията с изгнило мушкато, която седеше до леглото му точно в ролята на пепелник. Докато пушеше се чудеше как да прекара деня. Безпаричието го притискаше като менгеме. Мързелът, обаче, беше многократно по-силен от него...
Роко изпуши цигарата, разтърка очи и седна в кревата. Очертаваше се приятен октомврийски ден и първите лъчи на слънцето вече се промъкваха в стаята. И без това крехките намерения на хлапака да си намери бачкане бързо се изпариха. Понеделник сутрин, време за разпускане...
Пройдохата си изми очите и зъбите, изпика се и отиде в кухнята. Локвичката кипнало кафе върху печката димеше леко, а по пода се влачеха още засъхнали черни следи от него. На масата, в захлупена чиния, за да не изстинат, се мъдреха два опечени сандвича, а под чинията беше затисната новичка банкнота от десет лева. Роко потърка кинтите в брадичката си и се зае да закусва. Естествено без да почисти мръсотията, той се пресегна и взе с артистичен жест съда с кафето. Удари няколко глътки направо от каната. По широкото й гърло остана мътен отпечатък от устата му. После въздъхна блажено и с омазнена от сандвичите усмивка се загледа през прозореца. Денят все пак започваше добре.

Вече отиваше към обед. Почти парализиран от мързел, Роко от близо два часа гледаше някаква глупава анимация по телевизията, когато реши, че е крайно време да иде до магазина. Липсата на цигари го караше да прави чудеса от храброст. Той повторно си изми зъбите, обу си смърдящите на френско сирене маратонки и излезе.

Роко тъкмо беше сбръчкал нос при вида на мухлясалите щайги с хляб в бакалията, когато по рамото го шляпна нечия ръка. Той се сепна, обърна се рязко и видя пред себе си ниско, хилаво момче. Ако един гол охлюв можеше да навлече човешки дрехи, той несъмнено би изглеждал по този начин. Въпросният плужек се казваше Лазар - бивш съученик и аверче на Роко от Квартала. Не беше особено умен, но пък беше пич. От толкова пиене и друсане в главата му беше станало таратор. Логично, от всичко това идваше и прякорът му - Недъгавия.

Нед винаги работеше на странни места. За кратко беше статист по време на снимките на нискобюджетен филм, разказващ за нацисткия режим и за тежкия живот в концлагерите. Играеше млад евреин. Ходи в продължение на две седмици – всеки ден по петнайсет часа. И всичко това, за да заснемат в крайна сметка две сцени, в които той се появяваше за десетина секунди и заедно с още няколко човека нацистите го качваха в някакъв камион. В крайна сметка го прецакаха с парите и той бе много огорчен.
След това го уредиха да пуска сценичен дим по време на театрални постановки. Уволниха го, защото го хванаха да си свива трева преди едно представление.
Най-дълго се беше задържал в една фирма за цифровизация на семейни регистри, каквото и да значеше това. Когато приятелите го разпитваха с какво се занимава, той се запъваше и не можеше да им обясни в какво точно се състои работата му. Дърдореше за някакви архиви, старци, компютри и фотоапарати. Следваше смях, а той потъваше в земята от срам. В такива конфузни моменти на човек му се иска да работи нещо обикновено - може би хлебар или общ работник. Просто ще кажеш, че печеш банички и милинки и толкова.

- Оооо, Рокич, как сме? - ухили се Нед и го потупа още веднъж по рамото.
- Е, па бива... Викам да си зема малко цигарки, ядене... С тебе к’во става?
- Нищо... мотам се насам-натам... - отвърна Нед след кратка пауза. - Искаш ли да те напуша?
Роко присви очи и със задоволство в гласа продължи:
- Ааа може, може... Колко имаш?
- Един патрон, остана ми от снощи. Аре да викнем Лъжицата и да се смажем!
Руската салата и хлябът моментално се изпариха от главата на Роко. Ебаси, все едно бирата не беше хранителна!

След малко двамата юнаци вече звъняха на вратата на Лъжицата. Да, Лъжицата... Абе Питър Крауч ряпа да яде пред него. С тяло като на Нед, но висок две глави повече. Изглеждаше привидно слаб, но беше много кораво копеле.
И той, подобно на Роко, живееше само с майка си. Баща му ги беше изоставил малко след раждането му. Една сутрин отишъл за цигари и повече не се върнал. Така е то.
Лъжицата беше бивш наркоман на хероин (до колкото може да бъдеш „бивш” в това поприще), откъдето идваше и прякорът му, естествено. Той беше първият от наборите на Роко в Квартала, който започна да се друса както си трябва. Роко му се възхищаваше. Лъжицата беше еманация на това, което самият Роко винаги беше искал да бъде - безгрижният бохем, който се друсаше и пиеше до откат, който никога не тренираше, а имаше челичени ръце и четири реда плочки на корема. Възхищаваше му се и благоговееше пред него, докато един ден не го видя посинял и обелил очи в Градинката. От устата му излизаше пяна. Тогава външният вид на Лъжицата го отврати, но вече беше много късно. И Роко вече беше хлътнал в същото добре утъпкано русло...
Впрочем, докато Лъжицата се боцкаше, му викаха как ли не - Херцог, Помпа, Игла... На една Нова година той така се надрусал, че по инерция лапнал лъжичката дето си загрява материала, задавил се с нея и за малко щял да умре. След тази случка окончателно и твърдо почнаха да му викат Лъжицата.
Беше година и половина на Белмекен, уж се изчисти и се върна обратно в София. От тогава не беше се друсал. Е, беше пушил четири-пет пъти на фолио, но това не се брои.

След поредното позвъняване олющената дървена врата се отвори и от там се показаха две клечки за зъби, гърчав торс и врат като на жираф. Главата му стърчеше над касата на вратата – Нед и Роко виждаха само устата, но не и очите му.
- Лъжица, как е, копеле? - весело подвикна Роко и двамата стиснаха ръце. Брадичката на Лъжицата взе да играе нервно. - Аре днеска да се...
- ... разбием? - прекъсна го дългучът и се ухили мазно. - Ей сега идвам!
Вече им отговаряше по навик.

(първите страници от книгата)

четвъртък, 4 август 2011 г.

Интервю с една звезда

Напоследък спрях да пиша в блога си, за което се извинявам на "многобройните" си читатели. Работа, работа - знаете как е. Сега се завръщам с гръм и трясък :)
Не всеки ден може да се направи интервю с бивш футболист на Ливърпул. Случи се на най-странното възможно място - порутеният стадион „Локомотив“, след мача на „железничарите“ с гръцкия Атромитос. В атинския отбор се подвизава камерунският вратар Шарл Итанж, който има записани 7 официални срещи с легендарната червена фланелка. Отделно има към 200 мача за Ланс, 20 от които в евротурнирите. Той изгледа контролата с Локо (София) от трибуните, дегизиран със слънчеви очила и суитчър. Въпреки това го познах и след срещата го налазих за интервю. Бях единственият представител на българска медия, който прояви интерес към него. В скромната ми кариера на журналист, това се очертава като своеобразен връх. В момента Итанж не е от най-известните, но аз много се изкефих, че успях да говоря с него. Интервюто вече бе отпечатано в "Меридиан Мач", преди няколко дни. Ако не сте успели да му се насладите, сега ви се отдава тази възможност :)


-Шарл, коментарът ти за мача с Локо (София)?

-Подходихме много сериозно към срещата и спечелихме напълно заслужено. Спокойно можехме да бием и с по-голям резултат, но сме доволни и на този.


-Защо не влезе в игра срещу „железничарите“?

-Контузен съм и ще бъда извън терените още няколко дни. Не е нещо сериозно, скоро ще бъда напълно възстановен.


-Какви са впечатленията ти от съвместната работа с Драгомир Окука в Кавала? Преди това той бе начело на съперника ви Локомотив (София)...

-Честно казано, не съм се засичал с него в Гърция. Периодът ми под наем в Кавала свърши през май 2010, а той е застъпил като старши треньор няколко седмици по-късно. Все пак знам от други футболисти, че е доста добър специалист.


-Какво знаеш за българския футбол?

-Кaто цяло не знам много. На подготовка сме в Правец, но нямаме време за разходки из страната. Чувал съм, че Левски е най-популярният клуб в България. Гарра Дембеле игра там. Не го познавам лично, но следя кариерата му. Класен футболист, миналият сезон вкара страшно много голове. Знам също, че и ЦСКА (София) е реномиран отбор. Ще играем контрола с тях на 2 август. Ще е наистина интересно, това е една отлична възможност да си сверим часовниците срещу силен тим.


-Знам, че си бивш играч на Ливърпул. Какво е усещането да играеш рамо до рамо с толкова известни имена?

-Наистина е много приятно да работиш с хора като Торес, Рейна, Карагър и всички останали. Преди всичко те са много големи хора и професионалисти. Капитанът Стиви Джи е страшен пич. Винаги можеш да поговориш на четири очи с него, да го потърсиш за съвет. Периодът ми в Ливърпул наистина беше много полезен за израстването ми като футболист.


-Какви са очакванията ти за новия сезон в Гърция? Ще преследва ли Атромитос място в евротурнирите?

-Супер Лигата започва в края на август, така че още има време. Засега гледаме да тренираме на пълни обороти и колкото се може по-бързо да навлезем в оптимална форма. При наличието на грандове като Олимпиакос, Панатинайкос и АЕК ще бъде нереално да се целим в титлата. Просто ще се опитаме да печелим колкото се може повече точки и ще видим къде ще финишираме в края на шампионата. Миналият сезон играхме финал за купата на Гърция, надявам се да повторим това постижение, а защо не и да спечелим трофея. Целта ни е най-вече да се оформим като отбор, с който всички да трябва да се съобразяват.

P.S. Две години и половина след това интервю, Шарл вече е играч на турския Коняспор и почти сигурно ще бъде титулярен вратар за Камерун на Световното в Бразилия догодина. Явно пожеланията ми за успех след нашия разговор са свършили работа :)))