За един пробит долар...

Преди два месеца бях най-щастливият човек на света. Любо Божинов вкара от пряк свободен в последните секунди срещу Металург и ни класира в следващия кръг на Лига Европа. Крещях, виках, търкалях се по скамейките в сектор А и се прегръщах, с когото сваря. Мачът много ми заприлича на Франция – България от 93-та, когато Костадинов ни праща на световното в САЩ. Не съм го гледал на живо – та тогава съм ходел прав под масата, но от архивните кадри още настръхвам. След срещата взимах интервютата с червено-черен шал, погазвайки един от основните принципи на журналистиката – да не показвам пристрастия. Колегите от останалите медии ме гледаха опулени. Не ми дремеше – моят отбор бе спечелил и нищо друго нямаше значение.

Оказа се обаче, че всяко удоволствие се заплаща. След възхода почти винаги следва спад. Обикновено пешкира опират хората, които не гледат мача от ложите, а от сивата трибуна без седалки зад едната врата. Даваш 5 лева за билет, делиш от залъка си и накрая седиш на цимента, гризеш си ноктите от яд, а шалът ти се вее безпомощно. Ставаш свидетел на нещо средно между посредствен театър и аматьорска порнопродукция, която спокойно можеш да гледаш и у дома. Дори можеш да си я спретнеш сам.

Поредната буря в чаша вода. Интересно за какво беше целият този фарс в „Овча купел“? Локо Сф получи минимални финансови приходи от евротурнирите, а в същото време плати твърде висока цена. Плати с нещо повече от пари. „Честта и верността не се продават", гласи един от рефрените на железничарската агитка. На същото мнение вероятно са и феновете на Славия, които демонстративно напуснаха собствения си стадион, едва четвърт час след началото на пародията. Показателна беше и молбата на защитника на Локо Милен Лахчев към един колега журналист след края на мача - „моля ти се, само не ме питай дали е уреден“. Ако този ташак не бъде подхванат от прокуратурата, не знам кой трябва да бъде. При това положение, думите на великия шотландец Бил Шенкли, че „футболът е нещо много по-важно от живота и смъртта“, звучат бутафорно. Или поне в България. Ще продължат да бъдат такива, докато Гигов на всяка цена иска да играе в Европа, а Славия дели улица „Коломан“ с най-мощната хазартна компания у нас...

P.S. Връщам се 3,5 години назад, когато спонтанно написах този материал след Славия - Локо Сф 2:1 и го предложих на главния редактор на "Меридиан Мач". Бил хубав, каза, остър, обаче така и не се реши да го публикува, защото "чичо Венци ще се разсърди"... Такива са повечето журналисти у нас (не целя да обидя никого, това са чисто и просто факти) - гнусни, мазни, по-ниски от тревата и пазещи топлото си място с цената на задника си :))

Трамвай желание

- А билетче откъде да си взема?
- Е от там... – рече дъртият стюард и небрежно протегна ръка през рамо. – Зад колоната, бе, не я ли виждаш будката??
- Ама през решетките ли?!
- Да, бе!
- Бах му майката... - Желязко вдигна рамене, направи няколко неуверени крачки и извади портмонето си. Хартийката, която му подаде възпълната лелка, сигурно не струваше и двайсет стотинки, но той си я купи срещу пет лева. След малко охраната му направи рутинното претърсване и го пусна вътре.

“Славия” представляваше еманация на българските стадиони в момента. В края на май спокойно може да го сбъркаш с джунгла или лонгозна гора. До виража между секторите В и Г се върви по една козя пътека, а тревата около нея стига пояса. Всевъзможни увивни растения скриват оградата на съоръжението и я правят да изглежда като част от руините на древен храм. Тук-там от буренаците плахо се подават купчина камъни или ръждясала успоредка, завещана ни от социализма.

Слънцето прижуряше зверски. Огромните панели се бяха нажежили до червено и превръщаха сектора за гости в нещо средно между домена пещ и концлагер. Желязко беше на път да получи топлинен удар. Шалът му – този ветеран, вече леко раздрипан на няколко места, седеше неотлъчно на шията му и нямаше начин да бъде свален. Играчите вече излизаха от тунела.

Десет-петнайсет минути след началото на срещата, на Желязко му прилоша и спонтанно съблече тениската си, за да се разхлади. Не докосна шала си. След малко му стана по-добре и отново започна да скандира.

Мачът беше невероятно тъп. Жегата явно влияеше пагубно и на футболистите – те едвам се движеха по игрището. За удари и положения и дума не можеше да става. Славия все пак имаше инициативата през първата част, а Локо се отчете само с един сватбарски шут на Марчо Дафчев. Почивката бе посрещната с облекчение от всички на стадиона.

- Как са другите резултати? Така... Локо Пловдив пада... Черно море води... Дейба тяхната майка, дейба! – разпалено коментираше по gsm-а един фен до Желязко и паралелно с това кършеше ръка из въздуха. Моряците бяха домакини на Берое, които не играеха за нищо – нормално беше да бият. На Локо София също им трябваше задължителна победа...

Второто полувреме започна твърде съмнително. Славия се дръпна в неадекватна защита, оставяйки гигантски пространства на железничарите. Отбраната им се разгъваше като акордеон, в момента, в който играч на Локо овладяваше топката. Гол обаче така и не падаше... Един запалянко изкусно обрисува положението на терена – “Разтворили са си краката, а ние не можем да им го вкараме! На това му се вика мек кур!”. Желязко бе категоричен – “Пече се!”. В крайна сметка той се оказа прав. Джемал Джонсън стреля, топката рикошира в противников футболист и направи Стефано Кунчев безпомощен. Очакваното се случи – сега само трябваше времето да изтече. Започнаха злорадства по адрес на нокаутираните домакини, а бялата агитка се стопи още повече след попадението – от 50, на 25-30 човека. Играчите пък продължиха в същото приспивно темпо и мачът тихо и кротко завърши с победа за Локомотив. Вече нямаше значение как са завършили останалите мачове.

Желязко обаче бе леко разочарован. Негативните емоции идваха от факта, че той не успя да хване тениската на секссимвола Преслав Йорданов, която русокосият таран запрати в трибуните. Желязко все пак се утеши с нацисткия поздрав, който отправи към Юсеф Идриси, както и с цветистите попръжни по адрес на Николай Божов. Той и повечето негови съмишленици, останаха и след края на срещата, за да обругават с песните си бедната Славия. Какво по-сладко нещо – да се класираш за Европа на стадиона на вечния враг в бяло! Нашият човек попя още малко, след което си тръгна с останалите от агитката. Славия с Родопа, Локо във Европа!

По пътя към спирката на трамвай номер 11, настроението на Желязко се оправи. Всички не спираха да скандират кой е най-добрият отбор в България, кой побеждава даже и смъртта, както и какво се полага на Славия, от тук до Югославия. Това беше техният ден. Днес те бяха специални. Удряха, където сварят, друсаха се на колелото и се показваха до кръста през прозорците. Левскари и цесекари се отдръпваха, правеха шпалири и сваляха шапки на ордата в червено-черно. Една забрадена арабка, в челото на трамвая, си запуши ушите и се прекръсти от зор.

Желязко вече беше опиянен от радост. Щеше да си купи оригинална тениска на Локо, при това нямаше да е потна и да има кир по яката. В трамвай номер 11 желанията несъмнено ставаха реалност. Той придружи агитката до булевард “Константин Величков”, след което изръкопляска за последно и слезе да си хване 83.

Малко след 9, Желязко се прибра вкъщи. Вечеря набързо, извади си една ледена бира от хладилника и седна пред телевизора. Два часа след края на пародията в Овча купел, се играеше един друг мач, с едни други футболисти – маалко по-добри. Един аржентински дребосък си правеше каквото пожелае с коженото кълбо, а накрая вдигна една огромна куха тенекия – една такава, подобна на тази от А група, ама малко по-различна. На стадиона имаше 900 зрители, само че с още две нули отзад. Локо София обаче се бе класирал в Лига Европа. Нищо друго нямаше значение...