Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

понеделник, 19 септември 2011 г.

За един пробит долар...

Преди два месеца бях най-щастливият човек на света. Любо Божинов вкара от пряк свободен в последните секунди срещу Металург и ни класира в следващия кръг на Лига Европа. Крещях, виках, търкалях се по скамейките в сектор А и се прегръщах, с когото сваря. Мачът много ми заприлича на Франция – България от 93-та, когато Костадинов ни праща на световното в САЩ. Не съм го гледал на живо – та тогава съм ходел прав под масата, но от архивните кадри още настръхвам. След срещата взимах интервютата с червено-черен шал, погазвайки един от основните принципи на журналистиката – да не показвам пристрастия. Колегите от останалите медии ме гледаха опулени. Не ми дремеше – моят отбор бе спечелил и нищо друго нямаше значение.

Оказа се обаче, че всяко удоволствие се заплаща. След възхода почти винаги следва спад. Обикновено пешкира опират хората, които не гледат мача от ложите, а от сивата трибуна без седалки зад едната врата. Даваш 5 лева за билет, делиш от залъка си и накрая седиш на цимента, гризеш си ноктите от яд, а шалът ти се вее безпомощно. Ставаш свидетел на нещо средно между посредствен театър и аматьорска порнопродукция, която спокойно можеш да гледаш и у дома. Дори можеш да си я спретнеш сам.

Поредната буря в чаша вода. Интересно за какво беше целият този фарс в „Овча купел“? Локо Сф получи минимални финансови приходи от евротурнирите, а в същото време плати твърде висока цена. Плати с нещо повече от пари. „Честта и верността не се продават", гласи един от рефрените на железничарската агитка. На същото мнение вероятно са и феновете на Славия, които демонстративно напуснаха собствения си стадион, едва четвърт час след началото на пародията. Показателна беше и молбата на защитника на Локо Милен Лахчев към един колега журналист след края на мача - „моля ти се, само не ме питай дали е уреден“. Ако този ташак не бъде подхванат от прокуратурата, не знам кой трябва да бъде. При това положение, думите на великия шотландец Бил Шенкли, че „футболът е нещо много по-важно от живота и смъртта“, звучат бутафорно. Или поне в България. Ще продължат да бъдат такива, докато Гигов на всяка цена иска да играе в Европа, а Славия дели улица „Коломан“ с най-мощната хазартна компания у нас...

P.S. Връщам се 3,5 години назад, когато спонтанно написах този материал след Славия - Локо Сф 2:1 и го предложих на главния редактор на "Меридиан Мач". Бил хубав, каза, остър, обаче така и не се реши да го публикува, защото "чичо Венци ще се разсърди"... Такива са повечето журналисти у нас (не целя да обидя никого, това са чисто и просто факти) - гнусни, мазни, по-ниски от тревата и пазещи топлото си място с цената на задника си :))

вторник, 6 септември 2011 г.

Summer wrap

*Wrap – думата е английска и може да значи куп неща - завивка, одеало, покривка и т.нат. В случая я използвам като “обобщение, равносметка”.

И лято 2011 не бе по-различно от един горещ, изнурителен, потен и какъвто се сетиш още сезон. Мислех, че ще е по-различно, но работата мощно ме притисна като Гари Кейхил Цветан Генков и почти не можах да усетя най-приятния сезон. Е имаше това-онова, едно-друго, но като цяло се изцедих от бачкане. От май досега съм почивал общо петнайсетина дни, като през 3 от тях се скъсах да драйфам. Съдба...
Опитах се да се забавлявам, докато работя. На 1 септември, вечерта, бях в Ловеч, да отразявам младежите на България и Холандия. Вече рядко ми се случва, но като прочетох тимовия лист на “лалетата” направо ме побиха тръпки. Представители на всички най-силни холандски отбори плюс Люк Кастайньос от Интер. Пак ще натъртя, че говорим за току що излезли от пубертета момчерлаци...
Нашите ме изненадаха с много приятна игра. Изпуснаха победата за малко. Момчил Цветанов, Александър Тонев, Георги Миланов и Александър Цветков определено имат сериозен потенциал и с малко късмет могат да станат страхотни футболисти. Сашо вече излезе в чужбина, остава и другите трима да го направят в скоро време, за да се развият по най-добрия възможен начин.
Бях си запланувал да направя кратко интервю с Кастайньос, но той бе сменен принудително към 60-та минута, а след това се залости в рейса на холандците. Така че директивата бързо бе пренасочена към Дейли Блинд – син на легендата на Аякс Дани. И той, подобно на баща си, вече играе в мъжкия състав на амстердамския гранд. Ташакът беше, че Дейли и Рики ван Хаарен от Фейенорд си приличаха като две капки вода. Среден ръст, чуплива кестенява коса до раменете, идентична физика. Добре, че на Блинд младши му беше набола неква брадица. По това го познах.
Излезе сравнително бързо от съблекалнята. В главата ми беше само адреналин, но успях да си задам въпросите, които бях намислил. Отговори ми съвсем спокойно и възпитано, като достоен представител на една от най-силните школи в света. “Така се прави”, както обича да казва Сашо Диков. Надявам се и нашите ритнитопковци един ден да достигнат такова ниво.
Свърших си задълженията и си погледнах телефона... Бе 11 вечерта, а аз все още бях в Ловеч. Обикновено след края на мача, който гледам загасвам нощната лампа и заспивам – сега пак я загасих, само че след това потеглихме обратно за столицата. Такава е журналистическата професия – не знаеш къде ще си на другия ден. По пътя за София окончателно се убедих, че тираджиите са абсолютни идиоти и слаби шофьори, а пътната маркировка и проститутките нямат край. Малко преди Ябланица сгазихме една глупава полевка, която се оказа на шосето в най-неподходящия момент...