Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

петък, 21 януари 2011 г.

Полет

- Айде! Давайте момчета, айде!
Гласът отекна в тялото ми като шамар. След малко се чу пръхтене, лай и пукане на сухи листа и клонки под лапите на нетърпеливите гончета.

Бранекето е предназнечено за глигани, но аз винаги съм копнеел да вкуся от плътта на нещо по-крехко. Може би сърна или млад елен лопатар.

Още не е късно все пак.

Чудех се как изглежда светът около мен. Не виждах дори и сенки. До сега животът ми почти изцяло беше преминал в мрак. В мрака на картонената кутия, на патрондаша, на пропитата с миризма на кьополу риза, под която се намираше патрондаша; на запотената длан, която ме пъхна в пушката.
За един кратък миг, преди да ме сложат вътре, успях да зърна гората. Успях да зърна странните и оредели листа на дъбовете над мен, както и изцъклената физиономия на едното гонче, подчертана от огромен, разплескан като салам език. След това усетих острия мирис на метал и смазочна течност и мракът отново ме обгърна.

Сачмите в пластмасовия ми търбух бяха изплашени. Започнаха да пищят пронизително и да ломотят несвързани неща.
- Ами сега? Дали боли като пушката гръмне?
- Уф... не... да!.. Може би... едва ли...
- Дано не се забием в някой дънер само! Ох, горкичките ние, горкичките ние!
- Спокойно, деца, вас няма да ви боли. - механично се опитах да ги успокоя аз. - Никой няма да пострада...
Каква опашата лъжа, но нямах избор... Известно време се чуваха само хлипания. Допълваха ги неясните и далечни звуци от виковете на ловците.
Ловците...
Тези харизматични простаци с дъх на троянска сливова. Псуваха, смееха се и стреляха повече по шишарките, отколкото по дивеча. Надпреварваха се кой ще изпие най-много големи ракии на екс, без да повърне след това. Забавляваха се с нискоразрядни проститутки в ловджийския фургон, а на другата сутрин се прибираха свежи и отморени при жените си.
Жалко, че такъв дървен шоп щеше да ме използва. Киро Манерката, трето поколение тракторист. Ходеше на лов, защото беше садист. Ходеше на лов, защото самият акт на преследване и убиване, надмощието над иначе многократно по-силното животно му доставяше садистично удоволствие. Винаги настояваше той да дере животните. Правеше го дълго и съсредоточено. Правеше си густо да гледа как месото се отделя от кожата и по-острието на ножа остава лигава, белезнява ципа, която той облизваше и разнасяше с език по венците си.
Макар и малко над трийсетте, но вече беше останал почти импотентен. С жена му нямаха деца. Нагонът към противоположния пол, така и не можа да се наложи над страстта му към домашните котки. Просто му доставяше удоволствие да ги убива. Особено внимание обръщаше на съвсем малките, на скоро новородени котета. Вземаше ги внимателно в ръцете си, галеше ги и ги целуваше дълго време, докосваше крехките им, все още неоформени гениталии. След като им се наситеше ги овързваше с жици и въртеше динамото с всичка сила, докато котето врещеше пронизително и в предсмъртна агония пореше въздуха с лапичките си. След като животинчето застинеше с полуотворена уста, Киро го провесваше със сезал с главата надолу на някой дувар и го препикаваше с гърлен демоничен смях. Почти винаги и еякулираше отгоре му.

Дано всичко да свърши бързо и леко. Не обичам животното да се мъчи, макар че глиганът е дяволско изчадие и заслужава да страда. Съчетава в себе си силата на мечка и упоритостта на вълк. На тегло може да стигне до 350 килограма. 350 килограма мускули, здрави като корабни въжета сухожилия и неподправена ярост. Способен е да изяде всичко, дори и собствените си малки.
Не е случайна легендата за исполинския и кръвожаден глиган от гората Еримант, който сеел ужас из цяла Аркадия. Изкормвал жителите, опустошавал нивите и най-нагло спял на градския площад.
Никой не дръзнал да излезе насреща му, освен Херкулес. Той го издебнал на един заснежен планински склон, където глиганът затънал във високите преспи, удушил го и тръгнал с трупа му на гръб към Микена. Като видял чудовището, макар то вече да било мъртво, господарят на Херкулес, Евристей, изпаднал в ужас и се скрил в огромна празна делва за вино. Псувал слугите, които надничали в делвата и молел Херкулес да изкара звяра извън града...

- - -

Все по-ясно чувах квиченето и яростния лай. Вдигнатият прахоляк и врявата водеха към долчинката. Кучетата явно бяха сгащили глигана в някой храсталак и сега му налитаха едно след друго. Захапваха го за кратко и бързо се отдръпваха, респектирани от смъртоносните бивни.

Киро се спря и стисна по-силно двуцевката. Огледа се и напрегнато облиза устни. По слепоочията му се плъзнаха капчици студена пот.
- Падна ли ми, мамичката ти! - изпсува тихо той, прицели се в целта и показалецът му обвхана спусъка. Сачмите изпаднаха в истерия.
- Господи, пощади ни! Ох, горкичките ние!
Аз бях спокоен. Единствено се опасявах да не се озова в някоя локва след като изхвърча от патронника. Мразя водата.
Последва изстрел. Откатът помести Киро крачка назад. Гърмежът подплаши няколко гривяка, които излетяха от короните на околните дървета.
Тежките оловни сачми летяха около петнадесет метра, преди да направят на пихтия главата на ловеца, който се намираше малко по-напред от Киро. Чу се сухо изпукване от сблъсъка на металните топчета с черепа на човека, последвано от едва доловим, желиран звук след като излязоха от другата страна на главата му, правейки дупка с размерите на мъжки пестник в нея. Простреляният мъж се стовари отсечено на опадалата пожълтяла шума и застина. Огромна алена локва накваси листата и сухата земя.
И аз паднах на шумата. Не можех да си поема дъх.

- Ще чукаш жена ми, а, копеле? На ти сега ебанье! - процеди още веднъж Киро и се изхрачи.
После извърна глава и за миг успя да зърне гигантско черно туловище, половин метър настръхнала четина и две мръсно бели остриета, дълги по около педя. Нямаше никакво време за реакция. Глиганът го връхлетя с адска сила и го подхвърли във въздуха. След това го разнесе из сипеите и храсталаците наоколо, докато Киро крещеше и немощно се опитваше да се защити. Звярът отмъщаваше за последно. Едно сладко, едно медено отмъщение, което беше чакал цял живот. Лъскавите и закривени, наподобяващи ятагани бивни, с настървение разпаряха дрехите, месата и артериите, пресрещаха костите една в друга, оформяйки тялото на някогашния садист в прашна кървава каша. Писъкът и квиченето се смесиха в пронизителен адски звук, който отекна на далече из гората...

Когато останалите ловци дотичаха малко по-късно и застреляха обезумялото животно, писъкът на Киро беше секнал...

Аз чувствах, че силите ме напускат. Бях изкормен, децата ми ги нямаше...

Казват, че непосредствено преди смъртта си, всеки вижда живота си като на лента. Казват също, че попадаш в мрачен, смърдящ на пикня тунел, а в края мъждука слаба светлина... Глупости, не чувствах нищо подобно...
Усетих как металната ми глава изстива. Може би трябваше да умра в мрак... Онемях при кошмарната гледка от обезобразеното тяло на Киро, локвата от чиято кръв се беше смесила с кръвта на застреляния от него по-рано ловец и с тази на убитото животно... Видях пребледнелите лица на останалите от ловната дружинка. Чух пърхане на криле и тревожно гукане. Гривяците се върнаха по местата, от където бяха излетели одеве. Никой не им обърна внимание. Никой не обръщаше внимание и на великолепните трофейни бивни на глигана, нито на това колко мръвки и наденици ще излезнат от огромното му туловище. Известно време всички невярващо гледаха внезапно настаналата кървава баня, след което един по един свалиха платнените си камуфлажни шапки и горчиво прехапаха устни... Това несъмнено беше гората Еримант. Херкулес обаче го нямаше... Отнякъде се изви протяжна духова музика, съпроводена от траурен марш. После? После всичко стана черно. Не помня нищо....

2 коментара:

  1. А-а-а-а , ти ме разби. Абе много сачми има в главата ти, ама определено имаш талант на поразия.
    чичо Вальо:) Перник

    ОтговорИзтриване
  2. дължа всичко на пернишката мастилница за разкази :))

    ОтговорИзтриване