Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

петък, 21 януари 2011 г.

Бохемска рапсодия

Родих се в главата на мъртва риба скобар.

Никой не обича главите им. Обикновено ги отрязват заедно с първата двойка перки и ги изхвърлят където им падне. В действителност една рибешка глава съдържа доста повече храна в себе си, отколкото си мислят болшинството хора.
Изпълзях изпод едното хрилно капаче и примижах на слънцето. Беше адска жега, а аз дъвчех парченце мозъчен ствол. Около мен се движеха исполини.
Направих си леговище точно до месестата горна устна. Главата ми стигна за няколко дни. После? После всичко стана черно. Не помня нищо...

Събудих се с нещо като тежък махмурлук. Тялото ми се беше покрило с безброй малки косъмчета, а очите ми се бяха превърнали в плюшени червени топчици. На гърба имах някаква фина ципа, която ме сърбеше ужасно.
Жилището ми вече изцяло беше станало на чироз. Късмет, че някоя котка или друго животно не го е погълнало през това време.

След това полетях...

Като малък и неопитен доста пъти бях на крачка от смъртта. Спомням си, че имах неистов страх от зелената черга в една къща, в която живеех известно време. Влакната бяха по-големи от тялото ми и ми се струваше, че се намирах в нещо като непроходима джунгла. После дълго време се чувствах депресиран.
Често ми се случваше да бъда почти засмукан от някой вентилатор с перка, да се сблъскам с добре излъскано стъкло или за една бройка да бъда овъглен от ауспуха на нечий мотопед. Отървавах се на косъм след стотици сблъсъци с лястовици, скорци, жаби и малки зинали бебета. Веднъж прекарах почти цял ден затворен в един празен килер и едва не умрях от глад.
Опитвах се да ям странни неща. На няколко пъти крехката ми храносмилателна система беше почти унищожена след неприятни дегустации на сапун, рициново масло, разтопена гума и нафта. За малко да забравя отвратителния вкус на пяната за бръснене.

Постепенно нахитрях. След няколко седмици вече се движех и маневрирах много по-бързо. Ловко избягвах огромните пластмасови палки и дългите благоуханни ленти, от които няма измъкване. Научих кои неща са готини за ядене. Вече не лазех боязливо върху синьото сирене, а бавно и арогантно се тъпчех, докато фасетките на очите ми не започнеха да се изцъклят от блаженство.
Съществуването ми беше космополитно. Никога не спях. Рядко се заседявах дълго на едно място. Първите месеци живях в крайните квартали преди една буря да ме отнесе към Центъра. През живота си видях уникални неща. Колко души например могат да се похвалят, че са виждали отвътре ноздрите на Генерала? Или са се изаквали във фланелката на Гунди, безценен спомен от последния му мач приживе?
Бил съм къде ли не - от кулоарите на Народното събрание, през гъзарските обяди в „Шератон”, чак до наркоманските сборища на Попа. Бил съм още на концерти, футболни мачове, в дискотеки, публични домове, паркове, газостанции, сметища, обори и още един куп места, които вече не си спомням.
Веднъж, след близо грам водка, се шмугнах в брадата на един шофьор на тролей и започнах да го щипя. Това предизвика верижна катастрофа, малко преди „Сточна гара”. После много пъти му се извиних, но той като че ли не ми обръщаше внимание... Главата му стърчеше през дупката в предното стъкло, а ризата му беше напоена с някаква странна алена течност, която впоследствие се оказа и доста вкусна. Може би спеше?
Някакви чичковци с бели престилки и маски на лицата оглеждаха дълго време шофьора, най-накрая поклатиха глави и внимателно го сложиха в новичък черен чувал, след което го откараха на някъде. Беше ми мъчно, че не му оставиха поне една дупка, за да диша. Помня, че се разплаках...

Може да се каже, че бях единак. Не обичах да споделям храна, жени и убежище със себеподобни. Въпреки това и до ден днешен не обичам насилието.
През целия си живот копулирах свободно. Правил съм секс къде ли не - на керемида, върху обелка от банан, на масата, под масата, върху рамката на една картина, на ръба на тоалетната чиния; в сламка, пъхната в чаша натурален сок. Сеех където ми падне. Девойките нямаха нищо против. Сигурно съм баща на няколко милиарда извънбрачни деца, които ме псуват, че не съм ги отгледал и възпитал както трябва.

- - -

Едрият мъж бутна със злоба вратата и нахлу в хола.
- Ти ли изяде пилешките бутчета от фурната? - заплашително изхърка той към излегналата се на дивана жена, която спокойно си решаваше кръстословица.
- Не.
- Леле, ще го пребия това копеленце! - процеди мъжът и удари по стената. Бялото на очите му за миг се покри с безброй червени петънца, а мустакът му стана жълт от гняв.

Помислих си, че става дума за мен и мигновено се стрелнах през прозореца...


След малко по-погрешка кацнах в същия хол. Нямаше никой. От вътрешността на апартамента се чуваха стонове... и плач... Банята... Боязливо пропълзях по касата на вратата... Жената миеше лицето на невръстно дете. Веждата му беше сцепена и кръвта се стичаше надолу по бузата и вратлето му, леко наквасвайки карираната му ризка... Това беше цената на пилешките бутчета от фурната. Помня, че се разплаках. Този път плаках с глас...

- - -

И ето ме сега, малко повече от година след рождението ми. Вече на достолепна възраст. С леко отпуснато телце, с няколко микрограма по-тежък, седя си спокойно на ниската, стъклена масичка в един тузарски апартамент, облизвам крачета и доволно ги потривам едно в друго. До мен има пепелник от слонова кост и малка свещичка с аромат на сандалово дърво. Не съжалявам за нищо.
Интересно, никога не съм ритал през живота си, топката е няколко хиляди пъти по-голяма от мен, но въпреки това обожавам футбола. Обожавам го заедно с всичките му уредени мачове, пот, картони, псувни, лумпени, красиви финтове, брутални контузии и отрязани греди... Гредите... Като малък се чудех как вратарите при плонжиране никога не се удрят в тях. Чудех се още защо косата на Боби Михайлов никога не расте. Мислех си, че Бербо е болен от нещо, защото цял мач се влачеше по терена като желе. Възхищавах се на...
Зверски плясък ме изтръгна от спомените. За части от секундата над тялото ми премина огромна сянка, после ми се стори, че фасетъчните очи почти щяха да изскочат от миниатюрните си орбити. Видях се долепен за някаква синя пластмасова плоскост. Крачетата ми се бяха озовали на гърба, а вътрешностите ми бяха отвън. Главата ми беше неестествено извита наопаки. Странно, но не чувствам болка... Все още съм жив... Чух гръмовен баритонов глас:

- Пречуках ли те, гадна лайнарке? Ще се ебаваш ти с един генерал!

Усетих как нещо ме изстърга от синята плоскост и паднах в кофата за смет - първо главата и горната ми половина, а след това крилцата и едно от задните крачета. Част от тялото ми остана по мухобойката. След малко усетих как плувам в лигава, воняща на чесън плюнка. Усетих, че ми става лошо. Гнусен ковчег - смърдящо влажно ложе измежду люспи от зеленчуци, опаковки от кренвирши и два използвани презерватива. Представях си нещо по-романтично, например да бъда смачкан от някоя фина блондинка, в отчаян опит да вкуся от парфюма й. Съдба...

Казват, че непосредствено преди смъртта си, всеки вижда живота си като на лента. Казват също, че попадаш в мрачен, смърдящ на пикня тунел, а в края мъждука слаба светлина... Глупости, не чувствах нищо подобно... Незнайно защо си спомних образа на Хемингуей върху онова дебело издание на част от неговите творби, което видях на „Славейков” - „Ърнест Хемингуей, избрани творби в три тома”, издадена 1990 година. 1990... Тогава вероятно някой от прааааа-дядовците ми е лазел в гащите на Стюърт Пиърс и затова той е изпуснал дузпата срещу Германия в Торино...
Ликът на Хемингуей върху книгата беше подпухнал и унил, с гъста бяла брада. Може би е бил рисуван малко преди самоубийството му. А може би Батето го е нарисувал след неуспешния лов на куду в Кения...
Където и да кацнех, образът от корицата ме гледаше право в очите. Гледаше ме изцъклено, дори когато кацах на темето му или адамовата ябълка... Беше странно...

Опитвах се да остана буден още известно време. 3,14, Айнщайн... Lili Marleen… Бавария, Берлин... баварски крем... Клинсман, Йохан Елмандер, Габриела Сабо, Матея Кежман... Трейнспотинг... Махатма Ганди, препечени филиики с рохко яйце и площад Монмартр... Или беше хълм?... Усетих как хилядите фасетки на очите ми се затварят една след друга, досущ като главички на увяхващи лалета в края на май. Сякаш отново се бях надишал с бензинови пари. Чух духова музика, а едновременно с нея и дрезгав глас, който ми беше познат незнайно откъде... Не, не беше Генералът... Are you talking to me? Последва смазващата мелодията на траурен марш. После? После всичко стана черно... Не помня нищо....

Няма коментари:

Публикуване на коментар