Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

сряда, 12 май 2010 г.

3,35

- 3 и 35! - отегчено подхвърли дебелата лелка зад плексигласовото стъкло и с неохота взе зелената рецепта. И на сън да ме беше бутнала, веднага щях да й кажа цената. Услужливо кимнах и й подадох парите, грижливо натъкмени още в трамвая.

След това се отбих в бакалията до нас. Купих хляб, безалкохолно, десет яйца и пакет от онова готино бон филе, което Рая много обичаше.

Прибрах се и бях доволен. Показах на Рая какво съм купил. Дори не ме погледна. Матовите бразди, които опасваха пъстрите й очи бяха станали още по-дълбоки. Без да каже нищо тя взе току що сварените си спагети полуфабрикат и се затвори в хола. В пепелника остана да гори преполовената й цигара. След малко се върна да си я вземе - заедно с пепелника, разбира се.

Тази вечер не правихме секс. Дори не спахме в една стая. Впрочем от почти четири месеца е така.

Първият блистер свърши неусетно. По една таблетка преди лягане, защото половинката от отдавна не ме хващаше. Халюцинациите и параноята изчезваха и заспивах като бебе.

Когато започнах втория, Рая вече се беше изнесла от нас. Единственият спомен, който ми остана от нея бяха няколко дълги кестеняви косъма върху възглавниците в хола. Грижливо ги свих в салфетка и ги сложих в една пределка на и без това празния ми портфейл.

Вторият блистер свърши още по-болезнено бързо от първия. Изкуших се и започнах да взимам две таблетки всяка вечер, защото една вече не ми стигаше.

Не ми стигаха още много неща.

Нямах пари. Мастурбирах като луд, макар бромът в хапчетата, които взимах да подтискаше сексуалния ми нагон.
Консумирах основно яйца във всичките им форми - варени, на очи, бъркани, яйца по панагюрски, омлет. Всичко това, защото почти не мога да готвя.

Кинескопът на телевизора изгоря. Нямам пари да го оправя.

Оня ден следобяд използвах последното парче тоалетна хартия. Вече почти две денонощия се бърша с вестници и гланцирани листове от списания.

Свърши ваучерът на мобилния ми телефон. Сроковете за плащане на сметки неумолимо приближаваха.

Спряха ми тока. Вечерям и си лягам по залез слънце.

След няколко дни вече почти бях свикнал с липсата на телевизия. Научавах някои неща от съседите под нас, чиито телевизор беше на балкона.

Заложих брачната си халка - с парите си купих малко храна и две топчета тоалетна хартия.

Не се бях бръснал близо две седмици. В комплект с това, че не се бях подстригвал от няколко месеца, главата ми беше заприличала на огромно космато яйце, от което се открояваха само очите и зъбите ми, когато се усмихнех, което пък се случваше твърде рядко. Впрочем пастата ми за зъби също почти приключи...

Третият и последен блистер свърши за точно три вечери. Два пъти взимах по три таблетки, заспивах като заклан и къртех до късния следобед. На третата вечер пак взех три таблетки, но се събудих през нощта, обзет от паника и взех и последната.

Нямаше повече лексотан. Изхвърлих опаковката в кошчето. Това е шестата опаковка лексотан, която изхвърлям за последните четири месеца.

Поредният безсмислен ден се изтърколи и дойде неумолимата нощ. Първата нощ от четири месеца насам без лексотан. Въртя се в леглото и квася чаршафите с абстинентната ми пот. На тавана виждам различни съзвездия, Грета Гарбо, къдриците на Пабло Аймар и счупената броня на единствената кола, която имах през живота си. Непоносимо е.

Чакам да съмне... Докторката няма да ми даде рецепта за повече лексотан, защото вече изредих всички роднини, за които уж ми беше нужен. Даже повторих баба ми два пъти. Лошо. Сещам се за отровните препарати за чистене, големия кухненски нож и бръснарските ножчета в банята, но в следващия момент си припомням, че съм непоправим страхливец и не ми стиска да го направя...

Зазорява се и отивам да пикая. Правя си кафе на преносимото газово котлонче за крайни случаи и гледам изгрева. Приятно е. Впрочем това беше последната лъжичка кафе, която успях да открия по шкафовете.

Писнаха ми лицевите опори и коремните преси, които правя, за да поддържам формата си. Само ме карат да огладнявам още повече.

Вече знам, че няма да стана нобелист.
Вече знам, че Рая няма да се върне.
От дъното на душата си мразя лилаво и светлозелено.
Вече знам, че 3 цяло и 35 е най-шибаното число на този свят...

3 коментара:

  1. Razkazut 3.35 e prekrasen. Zaslujava da bude pro4eten, tui kato pritejava dobra konstrukciq i posledovatelnost.

    ОтговорИзтриване
  2. пич,кой те е карал да се друсаш с лексотан !? едно аверче се нагълта с 13 хапчета наведнъж и едвам го спасиха...

    ОтговорИзтриване