Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

петък, 21 януари 2011 г.

Nemesis

Натиснах звънеца няколко пъти, но явно не работеше. Намръщих се. Неуверено бутнах блиндираната врата. Неочаквано, но не беше заключена. Влязох.
Коридорът се разклоняваше в три стаи и един килер. В дъното на стаята срещу мен видях да наднича една примигваща руса глава.
- Какво обичате?
- Добър ден... Идвам на интервю за работа... - гладко пускам аз заучените думички, намигвам й и се ухилвам мазно. Мацката кимва, минава покрай мен и ми помахва с ръка да я последвам. Миньонче, със сочно дупе и големи цици, опъващи блузката й. Вървя след нея като робот. Тя бута една остъклена врата, след нея още една и влизаме в нещо като офис. Неприветлива обстановка - стар мокет, надиплен на купчина в единия край, два стола с видимо похабена дамаска и бюро. Фантазиите ми какво ще причиня на мацката, ако я хвана насаме, са прекъснати от Джаба Хътянина, който се е пльоснал срещу мен в „офиса”. Ръкуваме се и сядам на въртящия се стол срещу бюрото.
Джаба разглежда с интерес принтираната ми биография и от време на време се усмихва насреща ми. Като изключим това, че вероятно е по-тежка на килограми от мен, има нежни черти. Както всяка пълна жена излъчва някакъв свой особен сексапил. Пръстите й са къси, почти триъгълни, а малко под брадичката има симпатична бенка. Много страст има в тая жена. Усещам как получавам ерекция...
- Работа като журналист, общ работник... хммм... Почти година си работил като оператор на компютър във фирма за производство на закуски... Защо напусна? - завършва закръглената шефка и се обляга назад.
- Ами... Търкания с ръководството... - отвръщам недвусмислено след кратка пауза и разпервам пръсти във въздуха. След това и двамата се засмиваме на глас. Джаба ми разяснява работния график, каква ще бъде стартовата ми заплата и добавя, че обожава руски пелмени. Сините ми очи май й харесват.
Вечерта, същата тя ми се обади и ми каза, че съм назначен. Очаквах го.

Започнах работа в магазина за хранителни стоки, защото нямах пукната пара. Отидох на интервюто спокоен, също толкова спокоен, колкото бях и когато на другия ден се срещнах с младия управител на магазина, три години по-малък от мен. Дори още не му беше поникнала брада.
Разведе ме и набързо ми обясни за какво става въпрос. След първия час мислех да се откажа. Всичко беше толкова ново за мен. Потокът от клиенти, кухите очи на колежките, мухълът по касата на входната врата и студът в склада ме подтискаха до крайност. Стековете кола се оказаха неочаквано тежки. Кравето масло беше като буца лед.
Всички ме гледаха като телета. Никога не съм мислел, че ще бачкам нещо такова. По принцип се спичам пред повече хора и не знам какви ги върша. Сега бях касиер нощни смени и продавах като вдървен. Седях върху няколко каси от бира, наредени една върху друга и застлани отгоре с няколко плика, за да ми е по-удобно. Когато дойдеше клиент неволно се изправях и изглеждах като идиот. Изправях се, за да маркирам дори най-незначителни стоки като запалки, бакпулвер или пакетчета ванилия. През първия ми работен ден продавах най-вече хляб и патрончета водка. Изкарах половин смяна, голобрадият управител се смили над мен и ме пусна да почивам. Бях доволен.
На другата вечер бях цяла смяна, от пет до дванайсет. Започнах малко по малко да се запознавам с прелюбопитните субекти, които висяха като лайна в магазина. Аз бях единственият мъж измежду колежките касиерки. При първата си смяна бях заедно с една, която приличаше досущ на диво прасе - едър толуп, с редки зъби и гнусна брадавица до носа. През нощта продавах сам.
Първите чести гости, които се очертаха, бяха един метъл с козя брада и камуфлажни дрехи и един чичак, с почти изцяло изправен от многократни чупения нос. Впоследствие научих, че имал четири деца. Купиха си литър водка и я изпомпаха за малко повече от час - пред магазина, без мезе и разредител.
На другата вечер дойдоха синовете му - две ниски диви момчета, с вид на малки вампирчета. Бяха завършили средното си образование в ТВУ, което автоматично ги правеше съвсем малко по-интелигентни от дъждовен червей. Придружаваше ги странен субект на име Наско, който няколко дни по-късно по неведоми пътища щеше да глътне игла и заради това да му правят сложна операция на червата. Скоро щях да се запозная и със сестрата на двете момчета - забавно, току що навлязло в пубертета ренде, с осем висящи дела за побой. Да, осем... Няма значение момиче, момче, силен, дебел, слаб - всичко под ножа. Лично тя ми е разправяла как счупила от бой някакъв тип, с година по-голям от нея и от ушите му потекла кръв.
Постепенно набрах инерция в бизнеса и добих някои трудови навици. В пет сутринта карат хляба, малко след това минавам с парцала, за да е чисто в магазина. Редувах цяла нощ с вечерна смяна до дванайсет. След това почивка. Хлябът и алкохолът категорично се утвърдиха като най-предпочитани стоки. Разбрах и защо всичко мина толкова лесно. На подобни места логично назначават кретени като мен. Много работа, неадекватно заплащане. Магазин пълен с малоумници. Оказа се обаче, че съм способен да продавам като машина. Смените бяха монотонни и дълги, но се окуражавах, че след по-малко от месец ще взема кинти.
Може би най-тежкото нещо за мен беше средата. Колежките и въобще колегите ми (заедно с всичките шофьори, склададжи и прочее) представляваха утайката на обществото. Особено ме дразнеха дебилните им разговори какво се е случило през последните дни в магазина. Оная не се била отчела правилно, тази трябвало да забърше рафта с бирите, Пена забравила да изчисти пред щанда с месото... Идеше ми да ги пребия. Тези, които даваха нощни смени си приличаха като две капки вода - дебели и груби същества, с напомпано шкембе и блуждаещ поглед.
- Синът ми е барман там... На един фирмен купон, май по Нова година, викнали танцьорка. Той й поискал номера, била много хубава... После се виждаха де, той й подари едни много хубави обеци. Наричаше я Мишленце... Сега обаче май не са заедно... - разказваше Глиганът, дърпаше от цигарата и ме гледаше изцъклено, с полуотворена уста. Не можех да го проумея. Никога нямаше да мога да проумея защо ми разказва толкова съкровени неща - на мен, на един чужд човек, който познава едва от няколко дни. Всичко като, че ли се коренеше в кухото ежедневие на лелката. Тя просто искаше да го разнообрази малко. Искаше да се докосне до моя потаен и непознат свят като сподели нещо лично. Нещо като разменна монета между двама ни. Знаеше, че е просто една заухава клюкарка и никога няма да започне работа в някой лъскав и приветлив офис. Просто искаше да се ощипе и да се увери, че все още е жива. Несъмнено искаше да повлече и мен със себе си към бездната...

Седя сам на касата. Вече съм почти десет часа на смяна. След малко ще докарат хляба. Седя сам на касата и си гледам колената...
Никога не съм имал колена на спортист. Капачката ми е прекалено изпъкнала и колената ми, макар да са широки и здрави, изглеждат малко като женски. На вратата се чука. Момчето, което кара хляба ми маха...
Отново седя сам на касата. Вече се развиделява и преди десетина минути съм отключил магазина, за да могат ранобудните бабки да си купят хляб и кисело мляко във вторнишката утрин.
Вече знам защо хората се друсат. Защото им е тъпо. Защото са неразбрани, необичани. раними... Седя на касата, гледам си колената и се мъча да не заспя...
Нещо щеше да отнесе входната врата. Не беше бабка, а огромен дебелак, който се запъти към мен. Отначало го помислих за нормален клиент. След това забелязах, че нещо не е наред. Беше по чехли, а наближавахме средата на февруари. Лилавите кръгове под очите му, раздърпаните дрехи и неспокойното дишане издаваха отчаяние. Отчаяните хора са най-опасни. Аз бях зад касата - заклещен между нея, стелажите с цигари и шишетата марков алкохол отзад. Заклещен в разстояние от четири педи. Ако дебелакът ми извадеше нож бях обречен...
- Брат... Дай ми кутия цигари, утре ще ти я плата... Дай ми кутия цигари и се махам! - изтърси той с най-напористото отчаяние, което бях виждал през живота си. Едрият му пестник беше пред гърлото ми. Бях се насрал от страх. Дебелакът отново повтори искането си, като този път посегна към горните рафтове. Вкаменен от страх, с механичен жест отблъснах ръцете му. Направих го още един път. На дебелака му писна, изхърка ядосано, грабна кутия дълъг „ММ” и изчезна навън. Направих няколко крачки след него и механично го напсувах, в опит да замажа уязвеното си его. Нямах сили дори да заплача.
Смяната ми свърши след час и половина. Прибрах се в нас като посран. Не можах да заспя и дойдох направо за вечерната.
Глиганът ме посрещна с думите да не се притеснявам. Незнайно как всичко беше стигнало до ушите й. Щели сме да оправим станалото и шефовете да не разберат. Каза ми, че дебелакът щял да се върне, да не се уплаша пак. Така било - взимал цигари и не ги плащал, а касиерите се насирали от страх.
Въпреки тази случка продължих да работя в магазина. Поднових лицевите опори, които бях спрял, защото се прибирах от работа като труп. Дори увеличих сериите. Потта ми квасеше мокета. Отмъщение...
След две седмици взимах заплата - глътка финансов въздух пък после ще му мислим. Цяла нощ, вечерна смяна до дванайсет. След това почивка. Цяла нощ, вечерна смяна до дванайсет. След това почивка. Смените минаваха като чакане на автобус в юлски съботен предиобед, след тежка пиянска нощ... Лошо ти е, вече започва да става адска жега. Нямаш слънчеви очила, автобусът не идва. Ето го най-накрая... Качваш се с последни сили. Рейсът се тътри по нанагорнището. Лъхва те миризма на пот и евтин дезодорант. Едва се удържаш да не повърнеш на колелото...
Следващите няколко дни бяха особено тежки. Постепенно чувствах как в душата ми набираше сила яростта. Гняв и реваншизъм към всички, които ме смятаха за отрепка. Малките копеленца от ТВУ-то ми се дървеха. Един циганин открадна пръчка салам, а аз го видях твърде късно, за да го спра. Колежките ме гледаха пренебрежително. С лекота бях навлезнал в тяхната добре пазена територия, бях ги ударил в земята в техния занаят и сега се превръщах в техен враг. След една вечерна смяна, съвсем спонтанно докато се прибирах пеша към нас, набих няколко тупаници на един стълб. После кокалчетата и на двете ми ръце бяха с керемиден цвят и ме боляха. Колежките започнаха да ме гледат още по-странно.
Мъчех се да не бъда циничен. Мъчех се да не намразвам баща ми макар да беше добиче.
Снощи с него говорихме. Проведохме един от онези крайъгълни разговори, как след една, две, три, четири или колкото там години ще да са, аз ще напусна семейното жилище и как през това време, докато съжителстваме заедно, просто не трябва да се вбесяваме един друг. За пореден път той помисли, че всичко опира до пари. Тържествено ми обеща, че ще ми дава повече джобни и разбърка попарата си от хляб и кисело мляко...

Вдругиден щяха да дават заплати. Това си мисля докато седя сам на касата, в средата на нощта. Нямам нужда от много неща. Едни нови маратонки, че в старите вече започна да ми влиза вода и киша. И може би два-три чифта боксерки. Това е. Седя си сам на касата и замислено си гледам коленете...
Отново нещо щеше да отнесе входната врата, само че този път се блъсна в нея. Беше заключена. През дебелото стъкло различих кръглия тлъст силует и лилавите торбички под очите. Дебелакът... Гърлото ми пресъхна. Главата ми се изпразни от съдържание. Ушите ми заглъхнаха и само виждах как тролът отсреща маха и беззвучно отваря уста. Опитах се да не се насирам от страх. Свинята разтресе още веднъж вратата. Нямах време да мисля. Вените ми набъбнаха от адреналин и врътнах ключа, който висеше от вътрешната страна...
Навън прехвърчаха снежинки, а дебелакът беше респектиран. Мислеше, че пак ще се уплаша и безпрепятствено ще си вземе кутия цигари. Външният ми вид определено не кореспондираше с действията ми. Преглътнах веднъж на сухо и му вкарах един в лицето. Усетих как носът му се сплесква под юмрука ми. След това му теглих два бързи шута - в ребрата и в топките. Дебелакът се олюля и падна. Продължих да го ритам, където сваря, а оня пищеше като жена. От лицето му шуртеше кръв. Когато вече кракът ме заболя и спрях, свинята едвам-едвам се изправи и куцукайки се отдалечи. Аз дишах като маратонец.
Вдругиден щяха да дават заплати, а аз отчаяно се нуждаех от нови маратонки. Снегът отново беше натрупал и краката ми щяха да се наквасят докато се прибера до нас. Но бях доволен. Отворих си малък натурален сок в чест на победата. На сутринта отчетох касата и си събрах нещата. Повече никога не се върнах в магазина...

Полет

- Айде! Давайте момчета, айде!
Гласът отекна в тялото ми като шамар. След малко се чу пръхтене, лай и пукане на сухи листа и клонки под лапите на нетърпеливите гончета.

Бранекето е предназнечено за глигани, но аз винаги съм копнеел да вкуся от плътта на нещо по-крехко. Може би сърна или млад елен лопатар.

Още не е късно все пак.

Чудех се как изглежда светът около мен. Не виждах дори и сенки. До сега животът ми почти изцяло беше преминал в мрак. В мрака на картонената кутия, на патрондаша, на пропитата с миризма на кьополу риза, под която се намираше патрондаша; на запотената длан, която ме пъхна в пушката.
За един кратък миг, преди да ме сложат вътре, успях да зърна гората. Успях да зърна странните и оредели листа на дъбовете над мен, както и изцъклената физиономия на едното гонче, подчертана от огромен, разплескан като салам език. След това усетих острия мирис на метал и смазочна течност и мракът отново ме обгърна.

Сачмите в пластмасовия ми търбух бяха изплашени. Започнаха да пищят пронизително и да ломотят несвързани неща.
- Ами сега? Дали боли като пушката гръмне?
- Уф... не... да!.. Може би... едва ли...
- Дано не се забием в някой дънер само! Ох, горкичките ние, горкичките ние!
- Спокойно, деца, вас няма да ви боли. - механично се опитах да ги успокоя аз. - Никой няма да пострада...
Каква опашата лъжа, но нямах избор... Известно време се чуваха само хлипания. Допълваха ги неясните и далечни звуци от виковете на ловците.
Ловците...
Тези харизматични простаци с дъх на троянска сливова. Псуваха, смееха се и стреляха повече по шишарките, отколкото по дивеча. Надпреварваха се кой ще изпие най-много големи ракии на екс, без да повърне след това. Забавляваха се с нискоразрядни проститутки в ловджийския фургон, а на другата сутрин се прибираха свежи и отморени при жените си.
Жалко, че такъв дървен шоп щеше да ме използва. Киро Манерката, трето поколение тракторист. Ходеше на лов, защото беше садист. Ходеше на лов, защото самият акт на преследване и убиване, надмощието над иначе многократно по-силното животно му доставяше садистично удоволствие. Винаги настояваше той да дере животните. Правеше го дълго и съсредоточено. Правеше си густо да гледа как месото се отделя от кожата и по-острието на ножа остава лигава, белезнява ципа, която той облизваше и разнасяше с език по венците си.
Макар и малко над трийсетте, но вече беше останал почти импотентен. С жена му нямаха деца. Нагонът към противоположния пол, така и не можа да се наложи над страстта му към домашните котки. Просто му доставяше удоволствие да ги убива. Особено внимание обръщаше на съвсем малките, на скоро новородени котета. Вземаше ги внимателно в ръцете си, галеше ги и ги целуваше дълго време, докосваше крехките им, все още неоформени гениталии. След като им се наситеше ги овързваше с жици и въртеше динамото с всичка сила, докато котето врещеше пронизително и в предсмъртна агония пореше въздуха с лапичките си. След като животинчето застинеше с полуотворена уста, Киро го провесваше със сезал с главата надолу на някой дувар и го препикаваше с гърлен демоничен смях. Почти винаги и еякулираше отгоре му.

Дано всичко да свърши бързо и леко. Не обичам животното да се мъчи, макар че глиганът е дяволско изчадие и заслужава да страда. Съчетава в себе си силата на мечка и упоритостта на вълк. На тегло може да стигне до 350 килограма. 350 килограма мускули, здрави като корабни въжета сухожилия и неподправена ярост. Способен е да изяде всичко, дори и собствените си малки.
Не е случайна легендата за исполинския и кръвожаден глиган от гората Еримант, който сеел ужас из цяла Аркадия. Изкормвал жителите, опустошавал нивите и най-нагло спял на градския площад.
Никой не дръзнал да излезе насреща му, освен Херкулес. Той го издебнал на един заснежен планински склон, където глиганът затънал във високите преспи, удушил го и тръгнал с трупа му на гръб към Микена. Като видял чудовището, макар то вече да било мъртво, господарят на Херкулес, Евристей, изпаднал в ужас и се скрил в огромна празна делва за вино. Псувал слугите, които надничали в делвата и молел Херкулес да изкара звяра извън града...

- - -

Все по-ясно чувах квиченето и яростния лай. Вдигнатият прахоляк и врявата водеха към долчинката. Кучетата явно бяха сгащили глигана в някой храсталак и сега му налитаха едно след друго. Захапваха го за кратко и бързо се отдръпваха, респектирани от смъртоносните бивни.

Киро се спря и стисна по-силно двуцевката. Огледа се и напрегнато облиза устни. По слепоочията му се плъзнаха капчици студена пот.
- Падна ли ми, мамичката ти! - изпсува тихо той, прицели се в целта и показалецът му обвхана спусъка. Сачмите изпаднаха в истерия.
- Господи, пощади ни! Ох, горкичките ние!
Аз бях спокоен. Единствено се опасявах да не се озова в някоя локва след като изхвърча от патронника. Мразя водата.
Последва изстрел. Откатът помести Киро крачка назад. Гърмежът подплаши няколко гривяка, които излетяха от короните на околните дървета.
Тежките оловни сачми летяха около петнадесет метра, преди да направят на пихтия главата на ловеца, който се намираше малко по-напред от Киро. Чу се сухо изпукване от сблъсъка на металните топчета с черепа на човека, последвано от едва доловим, желиран звук след като излязоха от другата страна на главата му, правейки дупка с размерите на мъжки пестник в нея. Простреляният мъж се стовари отсечено на опадалата пожълтяла шума и застина. Огромна алена локва накваси листата и сухата земя.
И аз паднах на шумата. Не можех да си поема дъх.

- Ще чукаш жена ми, а, копеле? На ти сега ебанье! - процеди още веднъж Киро и се изхрачи.
После извърна глава и за миг успя да зърне гигантско черно туловище, половин метър настръхнала четина и две мръсно бели остриета, дълги по около педя. Нямаше никакво време за реакция. Глиганът го връхлетя с адска сила и го подхвърли във въздуха. След това го разнесе из сипеите и храсталаците наоколо, докато Киро крещеше и немощно се опитваше да се защити. Звярът отмъщаваше за последно. Едно сладко, едно медено отмъщение, което беше чакал цял живот. Лъскавите и закривени, наподобяващи ятагани бивни, с настървение разпаряха дрехите, месата и артериите, пресрещаха костите една в друга, оформяйки тялото на някогашния садист в прашна кървава каша. Писъкът и квиченето се смесиха в пронизителен адски звук, който отекна на далече из гората...

Когато останалите ловци дотичаха малко по-късно и застреляха обезумялото животно, писъкът на Киро беше секнал...

Аз чувствах, че силите ме напускат. Бях изкормен, децата ми ги нямаше...

Казват, че непосредствено преди смъртта си, всеки вижда живота си като на лента. Казват също, че попадаш в мрачен, смърдящ на пикня тунел, а в края мъждука слаба светлина... Глупости, не чувствах нищо подобно...
Усетих как металната ми глава изстива. Може би трябваше да умра в мрак... Онемях при кошмарната гледка от обезобразеното тяло на Киро, локвата от чиято кръв се беше смесила с кръвта на застреляния от него по-рано ловец и с тази на убитото животно... Видях пребледнелите лица на останалите от ловната дружинка. Чух пърхане на криле и тревожно гукане. Гривяците се върнаха по местата, от където бяха излетели одеве. Никой не им обърна внимание. Никой не обръщаше внимание и на великолепните трофейни бивни на глигана, нито на това колко мръвки и наденици ще излезнат от огромното му туловище. Известно време всички невярващо гледаха внезапно настаналата кървава баня, след което един по един свалиха платнените си камуфлажни шапки и горчиво прехапаха устни... Това несъмнено беше гората Еримант. Херкулес обаче го нямаше... Отнякъде се изви протяжна духова музика, съпроводена от траурен марш. После? После всичко стана черно. Не помня нищо....

Една футболна простотийка

Мечтая си за роман, изтъкан въз основа на футбола. Все още нямам идея за сюжет и прочее, но това разказче като че ли е някакво начало...


Очертаваше се наистина оспорвано алкохолно дерби. Въздъхнах и се запътих към банкомата. Изтеглих известно количество Патрис Евра. След това минах през пункта, за да си пусна Тото Скилачи, взех две шишета водка, малко Тревизо от един скаут в Градинката и направих Палермо към моите съотборници. Не след дълго вече бях Павел Погребняк.

На сутринта напуснах съоръжението. Виеше ми се свят и за малко щях да падна в един Шахтьор. Видях една Павел Кука и я помолих за огънче. Напсува ме на Майка Ричардс, наби ми няколко Давидас Чемберас и ме изрита силно в Сергей Ребров.

Качих се в метрото почти мъртъв. Разплух се като шампионска лига на скамейката и започнах да превъртам в главата си снощния разбор. Явно след мача бях прекалил със забранените субстанции и затова сега не си спомнях почти нищо. Спомням си, че повърнах в съблекалнята. В нас направих Къртис Дейвис на входната врата, защото не можех да уцеля ключалката, и се трупирах като Антонио Пуерта, Бог да го прости...

Събудих се и инстинктивно се огледах дали не съм в засада. Още бях по бандаж, когато звънна един от колегите ми от отбора. Отново беше време за двуразови тренировки в кръчмата. Под душа си направих една Чики Бегиристайн, после хапнах малко Александър Хлеб и Масимо Макароне за отскок. Без да искам се спънах в Жан Тигана, стана ми лошо и отново направих Митко Бербатов - този път в коридора. Почесах тлъстия си Гъз Пойет, отбих се за кратък Дрис Мертенс в тоалетната, изчистих набързо и излязох...

Тогава я видях. Познавахме се отпреди, но от много време не се бяхме засичали из спортния комплекс. Краката й не бяха дълги колкото на Адриана Скленарикова, но пък за сметка на това имаше цици, големи като главата на Вини Джоунс. Предложи ми да отидем на нейн терен. Моментално забравих и за кръчма, и за всичко.
Игрището беше в добро състояние. Веднага тя ме хвана за Куро Торес и ми свири няколко нарушения, а аз й показах как Лео Меси. След това тя си поигра с Мъдъруел и Химнасия Хухуй, известно време правихме Ебе Санд, и точно когато вече бях решил да изпразвам стадиона, виковете на един минувач ме разбудиха...

Прозях се, изстисках парцала и продължих да мия прозорците на Мола...

Бохемска рапсодия

Родих се в главата на мъртва риба скобар.

Никой не обича главите им. Обикновено ги отрязват заедно с първата двойка перки и ги изхвърлят където им падне. В действителност една рибешка глава съдържа доста повече храна в себе си, отколкото си мислят болшинството хора.
Изпълзях изпод едното хрилно капаче и примижах на слънцето. Беше адска жега, а аз дъвчех парченце мозъчен ствол. Около мен се движеха исполини.
Направих си леговище точно до месестата горна устна. Главата ми стигна за няколко дни. После? После всичко стана черно. Не помня нищо...

Събудих се с нещо като тежък махмурлук. Тялото ми се беше покрило с безброй малки косъмчета, а очите ми се бяха превърнали в плюшени червени топчици. На гърба имах някаква фина ципа, която ме сърбеше ужасно.
Жилището ми вече изцяло беше станало на чироз. Късмет, че някоя котка или друго животно не го е погълнало през това време.

След това полетях...

Като малък и неопитен доста пъти бях на крачка от смъртта. Спомням си, че имах неистов страх от зелената черга в една къща, в която живеех известно време. Влакната бяха по-големи от тялото ми и ми се струваше, че се намирах в нещо като непроходима джунгла. После дълго време се чувствах депресиран.
Често ми се случваше да бъда почти засмукан от някой вентилатор с перка, да се сблъскам с добре излъскано стъкло или за една бройка да бъда овъглен от ауспуха на нечий мотопед. Отървавах се на косъм след стотици сблъсъци с лястовици, скорци, жаби и малки зинали бебета. Веднъж прекарах почти цял ден затворен в един празен килер и едва не умрях от глад.
Опитвах се да ям странни неща. На няколко пъти крехката ми храносмилателна система беше почти унищожена след неприятни дегустации на сапун, рициново масло, разтопена гума и нафта. За малко да забравя отвратителния вкус на пяната за бръснене.

Постепенно нахитрях. След няколко седмици вече се движех и маневрирах много по-бързо. Ловко избягвах огромните пластмасови палки и дългите благоуханни ленти, от които няма измъкване. Научих кои неща са готини за ядене. Вече не лазех боязливо върху синьото сирене, а бавно и арогантно се тъпчех, докато фасетките на очите ми не започнеха да се изцъклят от блаженство.
Съществуването ми беше космополитно. Никога не спях. Рядко се заседявах дълго на едно място. Първите месеци живях в крайните квартали преди една буря да ме отнесе към Центъра. През живота си видях уникални неща. Колко души например могат да се похвалят, че са виждали отвътре ноздрите на Генерала? Или са се изаквали във фланелката на Гунди, безценен спомен от последния му мач приживе?
Бил съм къде ли не - от кулоарите на Народното събрание, през гъзарските обяди в „Шератон”, чак до наркоманските сборища на Попа. Бил съм още на концерти, футболни мачове, в дискотеки, публични домове, паркове, газостанции, сметища, обори и още един куп места, които вече не си спомням.
Веднъж, след близо грам водка, се шмугнах в брадата на един шофьор на тролей и започнах да го щипя. Това предизвика верижна катастрофа, малко преди „Сточна гара”. После много пъти му се извиних, но той като че ли не ми обръщаше внимание... Главата му стърчеше през дупката в предното стъкло, а ризата му беше напоена с някаква странна алена течност, която впоследствие се оказа и доста вкусна. Може би спеше?
Някакви чичковци с бели престилки и маски на лицата оглеждаха дълго време шофьора, най-накрая поклатиха глави и внимателно го сложиха в новичък черен чувал, след което го откараха на някъде. Беше ми мъчно, че не му оставиха поне една дупка, за да диша. Помня, че се разплаках...

Може да се каже, че бях единак. Не обичах да споделям храна, жени и убежище със себеподобни. Въпреки това и до ден днешен не обичам насилието.
През целия си живот копулирах свободно. Правил съм секс къде ли не - на керемида, върху обелка от банан, на масата, под масата, върху рамката на една картина, на ръба на тоалетната чиния; в сламка, пъхната в чаша натурален сок. Сеех където ми падне. Девойките нямаха нищо против. Сигурно съм баща на няколко милиарда извънбрачни деца, които ме псуват, че не съм ги отгледал и възпитал както трябва.

- - -

Едрият мъж бутна със злоба вратата и нахлу в хола.
- Ти ли изяде пилешките бутчета от фурната? - заплашително изхърка той към излегналата се на дивана жена, която спокойно си решаваше кръстословица.
- Не.
- Леле, ще го пребия това копеленце! - процеди мъжът и удари по стената. Бялото на очите му за миг се покри с безброй червени петънца, а мустакът му стана жълт от гняв.

Помислих си, че става дума за мен и мигновено се стрелнах през прозореца...


След малко по-погрешка кацнах в същия хол. Нямаше никой. От вътрешността на апартамента се чуваха стонове... и плач... Банята... Боязливо пропълзях по касата на вратата... Жената миеше лицето на невръстно дете. Веждата му беше сцепена и кръвта се стичаше надолу по бузата и вратлето му, леко наквасвайки карираната му ризка... Това беше цената на пилешките бутчета от фурната. Помня, че се разплаках. Този път плаках с глас...

- - -

И ето ме сега, малко повече от година след рождението ми. Вече на достолепна възраст. С леко отпуснато телце, с няколко микрограма по-тежък, седя си спокойно на ниската, стъклена масичка в един тузарски апартамент, облизвам крачета и доволно ги потривам едно в друго. До мен има пепелник от слонова кост и малка свещичка с аромат на сандалово дърво. Не съжалявам за нищо.
Интересно, никога не съм ритал през живота си, топката е няколко хиляди пъти по-голяма от мен, но въпреки това обожавам футбола. Обожавам го заедно с всичките му уредени мачове, пот, картони, псувни, лумпени, красиви финтове, брутални контузии и отрязани греди... Гредите... Като малък се чудех как вратарите при плонжиране никога не се удрят в тях. Чудех се още защо косата на Боби Михайлов никога не расте. Мислех си, че Бербо е болен от нещо, защото цял мач се влачеше по терена като желе. Възхищавах се на...
Зверски плясък ме изтръгна от спомените. За части от секундата над тялото ми премина огромна сянка, после ми се стори, че фасетъчните очи почти щяха да изскочат от миниатюрните си орбити. Видях се долепен за някаква синя пластмасова плоскост. Крачетата ми се бяха озовали на гърба, а вътрешностите ми бяха отвън. Главата ми беше неестествено извита наопаки. Странно, но не чувствам болка... Все още съм жив... Чух гръмовен баритонов глас:

- Пречуках ли те, гадна лайнарке? Ще се ебаваш ти с един генерал!

Усетих как нещо ме изстърга от синята плоскост и паднах в кофата за смет - първо главата и горната ми половина, а след това крилцата и едно от задните крачета. Част от тялото ми остана по мухобойката. След малко усетих как плувам в лигава, воняща на чесън плюнка. Усетих, че ми става лошо. Гнусен ковчег - смърдящо влажно ложе измежду люспи от зеленчуци, опаковки от кренвирши и два използвани презерватива. Представях си нещо по-романтично, например да бъда смачкан от някоя фина блондинка, в отчаян опит да вкуся от парфюма й. Съдба...

Казват, че непосредствено преди смъртта си, всеки вижда живота си като на лента. Казват също, че попадаш в мрачен, смърдящ на пикня тунел, а в края мъждука слаба светлина... Глупости, не чувствах нищо подобно... Незнайно защо си спомних образа на Хемингуей върху онова дебело издание на част от неговите творби, което видях на „Славейков” - „Ърнест Хемингуей, избрани творби в три тома”, издадена 1990 година. 1990... Тогава вероятно някой от прааааа-дядовците ми е лазел в гащите на Стюърт Пиърс и затова той е изпуснал дузпата срещу Германия в Торино...
Ликът на Хемингуей върху книгата беше подпухнал и унил, с гъста бяла брада. Може би е бил рисуван малко преди самоубийството му. А може би Батето го е нарисувал след неуспешния лов на куду в Кения...
Където и да кацнех, образът от корицата ме гледаше право в очите. Гледаше ме изцъклено, дори когато кацах на темето му или адамовата ябълка... Беше странно...

Опитвах се да остана буден още известно време. 3,14, Айнщайн... Lili Marleen… Бавария, Берлин... баварски крем... Клинсман, Йохан Елмандер, Габриела Сабо, Матея Кежман... Трейнспотинг... Махатма Ганди, препечени филиики с рохко яйце и площад Монмартр... Или беше хълм?... Усетих как хилядите фасетки на очите ми се затварят една след друга, досущ като главички на увяхващи лалета в края на май. Сякаш отново се бях надишал с бензинови пари. Чух духова музика, а едновременно с нея и дрезгав глас, който ми беше познат незнайно откъде... Не, не беше Генералът... Are you talking to me? Последва смазващата мелодията на траурен марш. После? После всичко стана черно... Не помня нищо....