Деградацията на Императора

Деградацията на Адриано Лейте Рибейро (в детайли) - http://www.webcafe.bg/id_365406373_Degradatsiyata_na_Imperatora

Истории от Квартала - дебютен роман

Роко и неговите братя



- Какво видя в тези хора от гората?
- Не те разбирам…
- Страх. Дълбок, разяждащ страх. Те бяха заразени с него. Видя ли? Страхът е болест. Той ще пропълзи в душата на всеки, който го допусне. Вече е развалил спокойствието. Не съм те отгледал, за да живееш със страх! Изтръгни го от сърцето си!
„Апокалипто”, реж.Мел Гибсън

От кухнята се чу трясък. Долетяха и първите псувни. В стаята на Роко се прокрадна натрапчивата миризма на загоряло кафе. Последва шум от блъскане на врата и псувните се повториха по-ясно - този път някъде из коридора. След миг при Роко нахлу дребна жена с прясно боядисана червеникава коса и с рязко движение дръпна пердетата. Режещият шум от ръждясалия корниз беше способен да събуди и мечка през зимата.
- Ти пияна ли си ма?! К’во си се разбучала толкова рано? - с още дрезгав глас избоботи Роко.
Жената нервно прокара ръка през косата си и извърна глава към него. Изглеждаше твърде енергична толкова рано сутринта - сякаш й бяха направили дълбока клизма. Тя го погледна с кисела насмешка и набързо нареди с острия си и писклив глас:
- Аз ядене не трябваше да ти правя... И за цигари не трябваше да ти оставям пари, боклук такъв! Писна ми да спиш до следобед и само да пиеш бира с малоумните си приятели! Ставай и още днеска искам да си намериш работа!
Устните на Роко се окръглиха. Той беше стъписан и мълчеше. Обикновено този тип нравоучителни разговори се водеха вечер, когато майка му, полузаспала на дивана, му дрънкаше подобни глупости, а Роко – леко пийнал и напушен, й се хилеше и механично повтаряше, че от утре ще е нов човек. Чашата явно беше преляла. Все пак самосъхранението у него проговори и той повтори така добре заучените фрази:
- Добре бе, добре, правим го... Само не пискай!
Майка му малко се успокои и снижи тона:
- На масата в кухнята съм ти оставила пари. Да купиш хляб и една руска салата от тях. И да изчистиш, че кафето изкипя! - завърши тя и тръшна полуостъклената врата след себе си.
Роко примлясна сухо. Още усещаше спарен вкус на джойнт в устата си след снощното разбиване. Без да отваря очи, той протегна ръка и почна да търси по раклата над главата си. В бъркотията от дрехи, празни бирени кутийки, няколко томчета книги джобен формат и стари програми от „Еврофутбол”, Роко все пак успя да намери безценните неща, които търсеше - последната си цигара и една захабена бяла запалка. Той запали цигарата, смукна сладостно от нея и въздъхна облекчено - малко релакс след този кратък болезнен диалог. Тръскаше пепелта в саксията с изгнило мушкато, която седеше до леглото му точно в ролята на пепелник. Докато пушеше се чудеше как да прекара деня. Безпаричието го притискаше като менгеме. Мързелът, обаче, беше многократно по-силен от него...
Роко изпуши цигарата, разтърка очи и седна в кревата. Очертаваше се приятен октомврийски ден и първите лъчи на слънцето вече се промъкваха в стаята. И без това крехките намерения на хлапака да си намери бачкане бързо се изпариха. Понеделник сутрин, време за разпускане...
Пройдохата си изми очите и зъбите, изпика се и отиде в кухнята. Локвичката кипнало кафе върху печката димеше леко, а по пода се влачеха още засъхнали черни следи от него. На масата, в захлупена чиния, за да не изстинат, се мъдреха два опечени сандвича, а под чинията беше затисната новичка банкнота от десет лева. Роко потърка кинтите в брадичката си и се зае да закусва. Естествено без да почисти мръсотията, той се пресегна и взе с артистичен жест съда с кафето. Удари няколко глътки направо от каната. По широкото й гърло остана мътен отпечатък от устата му. После въздъхна блажено и с омазнена от сандвичите усмивка се загледа през прозореца. Денят все пак започваше добре.

Вече отиваше към обед. Почти парализиран от мързел, Роко от близо два часа гледаше някаква глупава анимация по телевизията, когато реши, че е крайно време да иде до магазина. Липсата на цигари го караше да прави чудеса от храброст. Той повторно си изми зъбите, обу си смърдящите на френско сирене маратонки и излезе.

Роко тъкмо беше сбръчкал нос при вида на мухлясалите щайги с хляб в бакалията, когато по рамото го шляпна нечия ръка. Той се сепна, обърна се рязко и видя пред себе си ниско, хилаво момче. Ако един гол охлюв можеше да навлече човешки дрехи, той несъмнено би изглеждал по този начин. Въпросният плужек се казваше Лазар - бивш съученик и аверче на Роко от Квартала. Не беше особено умен, но пък беше пич. От толкова пиене и друсане в главата му беше станало таратор. Логично, от всичко това идваше и прякорът му - Недъгавия.

Нед винаги работеше на странни места. За кратко беше статист по време на снимките на нискобюджетен филм, разказващ за нацисткия режим и за тежкия живот в концлагерите. Играеше млад евреин. Ходи в продължение на две седмици – всеки ден по петнайсет часа. И всичко това, за да заснемат в крайна сметка две сцени, в които той се появяваше за десетина секунди и заедно с още няколко човека нацистите го качваха в някакъв камион. В крайна сметка го прецакаха с парите и той бе много огорчен.
След това го уредиха да пуска сценичен дим по време на театрални постановки. Уволниха го, защото го хванаха да си свива трева преди едно представление.
Най-дълго се беше задържал в една фирма за цифровизация на семейни регистри, каквото и да значеше това. Когато приятелите го разпитваха с какво се занимава, той се запъваше и не можеше да им обясни в какво точно се състои работата му. Дърдореше за някакви архиви, старци, компютри и фотоапарати. Следваше смях, а той потъваше в земята от срам. В такива конфузни моменти на човек му се иска да работи нещо обикновено - може би хлебар или общ работник. Просто ще кажеш, че печеш банички и милинки и толкова.

- Оооо, Рокич, как сме? - ухили се Нед и го потупа още веднъж по рамото.
- Е, па бива... Викам да си зема малко цигарки, ядене... С тебе к’во става?
- Нищо... мотам се насам-натам... - отвърна Нед след кратка пауза. - Искаш ли да те напуша?
Роко присви очи и със задоволство в гласа продължи:
- Ааа може, може... Колко имаш?
- Един патрон, остана ми от снощи. Аре да викнем Лъжицата и да се смажем!
Руската салата и хлябът моментално се изпариха от главата на Роко. Ебаси, все едно бирата не беше хранителна!

След малко двамата юнаци вече звъняха на вратата на Лъжицата. Да, Лъжицата... Абе Питър Крауч ряпа да яде пред него. С тяло като на Нед, но висок две глави повече. Изглеждаше привидно слаб, но беше много кораво копеле.
И той, подобно на Роко, живееше само с майка си. Баща му ги беше изоставил малко след раждането му. Една сутрин отишъл за цигари и повече не се върнал. Така е то.
Лъжицата беше бивш наркоман на хероин (до колкото може да бъдеш „бивш” в това поприще), откъдето идваше и прякорът му, естествено. Той беше първият от наборите на Роко в Квартала, който започна да се друса както си трябва. Роко му се възхищаваше. Лъжицата беше еманация на това, което самият Роко винаги беше искал да бъде - безгрижният бохем, който се друсаше и пиеше до откат, който никога не тренираше, а имаше челичени ръце и четири реда плочки на корема. Възхищаваше му се и благоговееше пред него, докато един ден не го видя посинял и обелил очи в Градинката. От устата му излизаше пяна. Тогава външният вид на Лъжицата го отврати, но вече беше много късно. И Роко вече беше хлътнал в същото добре утъпкано русло...
Впрочем, докато Лъжицата се боцкаше, му викаха как ли не - Херцог, Помпа, Игла... На една Нова година той така се надрусал, че по инерция лапнал лъжичката дето си загрява материала, задавил се с нея и за малко щял да умре. След тази случка окончателно и твърдо почнаха да му викат Лъжицата.
Беше година и половина на Белмекен, уж се изчисти и се върна обратно в София. От тогава не беше се друсал. Е, беше пушил четири-пет пъти на фолио, но това не се брои.

След поредното позвъняване олющената дървена врата се отвори и от там се показаха две клечки за зъби, гърчав торс и врат като на жираф. Главата му стърчеше над касата на вратата – Нед и Роко виждаха само устата, но не и очите му.
- Лъжица, как е, копеле? - весело подвикна Роко и двамата стиснаха ръце. Брадичката на Лъжицата взе да играе нервно. - Аре днеска да се...
- ... разбием? - прекъсна го дългучът и се ухили мазно. - Ей сега идвам!
Вече им отговаряше по навик.

(първите страници от книгата)

3,35

- 3 и 35! - отегчено подхвърли дебелата лелка зад плексигласовото стъкло и с неохота взе зелената рецепта. И на сън да ме беше бутнала, веднага щях да й кажа цената. Услужливо кимнах и й подадох парите, грижливо натъкмени още в трамвая.

След това се отбих в бакалията до нас. Купих хляб, безалкохолно, десет яйца и пакет от онова готино бон филе, което Рая много обичаше.

Прибрах се и бях доволен. Показах на Рая какво съм купил. Дори не ме погледна. Матовите бразди, които опасваха пъстрите й очи бяха станали още по-дълбоки. Без да каже нищо тя взе току що сварените си спагети полуфабрикат и се затвори в хола. В пепелника остана да гори преполовената й цигара. След малко се върна да си я вземе - заедно с пепелника, разбира се.

Тази вечер не правихме секс. Дори не спахме в една стая. Впрочем от почти четири месеца е така.

Първият блистер свърши неусетно. По една таблетка преди лягане, защото половинката от отдавна не ме хващаше. Халюцинациите и параноята изчезваха и заспивах като бебе.

Когато започнах втория, Рая вече се беше изнесла от нас. Единственият спомен, който ми остана от нея бяха няколко дълги кестеняви косъма върху възглавниците в хола. Грижливо ги свих в салфетка и ги сложих в една пределка на и без това празния ми портфейл.

Вторият блистер свърши още по-болезнено бързо от първия. Изкуших се и започнах да взимам две таблетки всяка вечер, защото една вече не ми стигаше.

Не ми стигаха още много неща.

Нямах пари. Мастурбирах като луд, макар бромът в хапчетата, които взимах да подтискаше сексуалния ми нагон.
Консумирах основно яйца във всичките им форми - варени, на очи, бъркани, яйца по панагюрски, омлет. Всичко това, защото почти не мога да готвя.

Кинескопът на телевизора изгоря. Нямам пари да го оправя.

Оня ден следобяд използвах последното парче тоалетна хартия. Вече почти две денонощия се бърша с вестници и гланцирани листове от списания.

Свърши ваучерът на мобилния ми телефон. Сроковете за плащане на сметки неумолимо приближаваха.

Спряха ми тока. Вечерям и си лягам по залез слънце.

След няколко дни вече почти бях свикнал с липсата на телевизия. Научавах някои неща от съседите под нас, чиито телевизор беше на балкона.

Заложих брачната си халка - с парите си купих малко храна и две топчета тоалетна хартия.

Не се бях бръснал близо две седмици. В комплект с това, че не се бях подстригвал от няколко месеца, главата ми беше заприличала на огромно космато яйце, от което се открояваха само очите и зъбите ми, когато се усмихнех, което пък се случваше твърде рядко. Впрочем пастата ми за зъби също почти приключи...

Третият и последен блистер свърши за точно три вечери. Два пъти взимах по три таблетки, заспивах като заклан и къртех до късния следобед. На третата вечер пак взех три таблетки, но се събудих през нощта, обзет от паника и взех и последната.

Нямаше повече лексотан. Изхвърлих опаковката в кошчето. Това е шестата опаковка лексотан, която изхвърлям за последните четири месеца.

Поредният безсмислен ден се изтърколи и дойде неумолимата нощ. Първата нощ от четири месеца насам без лексотан. Въртя се в леглото и квася чаршафите с абстинентната ми пот. На тавана виждам различни съзвездия, Грета Гарбо, къдриците на Пабло Аймар и счупената броня на единствената кола, която имах през живота си. Непоносимо е.

Чакам да съмне... Докторката няма да ми даде рецепта за повече лексотан, защото вече изредих всички роднини, за които уж ми беше нужен. Даже повторих баба ми два пъти. Лошо. Сещам се за отровните препарати за чистене, големия кухненски нож и бръснарските ножчета в банята, но в следващия момент си припомням, че съм непоправим страхливец и не ми стиска да го направя...

Зазорява се и отивам да пикая. Правя си кафе на преносимото газово котлонче за крайни случаи и гледам изгрева. Приятно е. Впрочем това беше последната лъжичка кафе, която успях да открия по шкафовете.

Писнаха ми лицевите опори и коремните преси, които правя, за да поддържам формата си. Само ме карат да огладнявам още повече.

Вече знам, че няма да стана нобелист.
Вече знам, че Рая няма да се върне.
От дъното на душата си мразя лилаво и светлозелено.
Вече знам, че 3 цяло и 35 е най-шибаното число на този свят...