Моята снимка
Блогът представлява хомогенна смес от футбол, музика и литература + щипка разни други благи работи...

неделя, 29 януари 2012 г.

Когато футболът отстъпва

Има и такива моменти. Рядкост са, но ги има. Днешният следобед бе специален. Най-дългият финал в историята на Откритото първенство на Австралия по тенис - почти шест часа. "Епичен" - това е най-точното определение за него. Мускулите и сухожилията са опънати до скъсване, потта кваси изкуствената настилка на корта в Мелбърн. Честно казано, при 4:2 за Надал в последния сет, си мислех че Джокович няма шанс. Но той се оказа по-корав и от Синиша Михайлович на финала за КЕШ срещу Марсилия и обърна испанеца. Щеше да е истинска разсипия, ако не беше победил, след като изпусна цели 6 възможности за по-ранен пробив. Мед ми капна от сърцето, когато в тайбрека го видях да стиска кръстчето си, да се кръсти и гледайки нагоре да вика "Боже, молим те!".
Неволно си припомних събитията от онова лудо американско лято през 1994-та. В разгара на гражданската война в бивша Югославия, сърбите стрелят снаряди при всеки наш гол и победа. Стрелят дори и при примирие, което нагнетява още повече напрежение. Босненци и хървати недоумяват на какво се дължат тези залпове, при положение, че битката е спряна. Дължат се на друга битка - тази на терена. Този следобед ролите бяха разменени - сърбин играеше, а ние стискахме палци. Защото братята трябва да се подкрепят.