Докато през 20-те години на миналия век хора като Хърбърт Чапман не налагат системата с трима бранители, позицията на крайния защитник на практика не съществува. На терена има място само за високи и здрави стопери, които са с техниката на биче.
Постепенно футболът се развива, постовете и ролите на играчите започват да се преплитат и взаимно да се допълват. Всички разбират, че един отбор преди всичко трябва да се защитава, за да атакува, а не просто да се мята в безумни шпагати в краката на противниците. Бързите и повратливи бекове много помагат в изнасянето на топката, а съвсем скоро вече вдигат глава и поглеждат към противниковата половина.
В началото на ерата на тоталния футбол, през 60-те и 70-те години, треньорите разбират, че играчите на този пост могат и да атакуват успешно, освен просто да разиграват топката и да запълват празните пространства по фланговете. Ринус Микел, Стефан Ковач и останалите големи новатори карат техните бекове непрекъснато да сноват от своята до противниковата аутлиния, постоянно да всяват смут в отбраната на съперника и да центрират опасно.
В хода на развитието на играта, имена като Хосе Насази, Паул Брайтнер, Вим Сурбиер, Джачинто Факети, Нилтон и Джалма Сантос, и Карлос Алберто са едни от първите, които наистина разчупват ролята на бека и го превръщат в универсално оръжие. Те не са заковани до крайната линия, влизат и навътре в игрището, а често дръзват дори да нахлуят в наказателното поле.
Някъде до 80-те години обаче, тези поливалентни футболисти са по-скоро рядкост, отколкото нещо често срещано. Едва в последните две-три десетилетия на бековете започна да се обръща повече внимание и да се разбере, че те наистина могат да допринесат с много на отбора.
Бековете са тези, които вече решават една среща, когато тя се закучи. В последния кръг от Висшата лига на Англия през миналия сезон Манчестър Сити не можеше да пробие бетона на борещия се за оставане КПР, когато на сцената излезе десният бранител Пабло Сабалета. Той подаде на свой съотборник пред наказателното поле, след това изненадващо от фланга се вряза пред вратата, неочаквано за защитниците на Куинс Парк получи топката и откри резултата. В крайна сметка „гражданите" спечелиха с 3:2 и триумфираха с титлата...
Изненада - това е ключовата дума, която търсим. Защитниците на съперника са подготвени за активно движение от страна на нападателите, за включване от втора позиция на някой от халфовете, но не и за мълниеносната атака на бековете, които често биват „забравяни" и оставяни абсолютно непокрити. Дори чисто визуално, на бранителите им е трудно да се пригодят към това с кого трябва да внимават - лицата просто не са им познати.
И в трите случая дребничкият и невзрачен Евра не бе охраняван добре и вкара с глава след центриране, потвърждавайки написаното по-горе.
Глен Джонсън пък е най-постоянния играч на Ливърпул в последните няколко сезона. Той е вторият играч, след Луис Суарес, който има най-голяма свобода на терена, при почти всеки мениджър на мърсисайдци. Джонсън дублира крилото, подава извеждащи пасове, врязва се от фланга, стреля с левия, с десния крак. И всичко това, при все че е просто един обикновен бек.
Други такива страхотни изпълнители са Ян Вертонген, Майкон, Ашли Коул и Лейтън Бейнс. Именно за последния все по-упорито се говори, че ще замени третия в състава на Челси от догодина.
Позицията на бека вече се издига в култ. Достатъчно красноречив факт е, че до 4-5 години футболният свят почти сигурно ще бъде погълнат от система, подчинена изцяло на класните халф-бекове - 3-5-2. Цяла Италия и още половин Европа започна да налага тази модерна постройка и се очаква скоро тя да стане тактическо верую на всеки клуб.
