"Истории от Квартала" - интервю с автора

Това интервю бе направено преди почти 5 месеца, но по неясни съображения (главно от глупост) едва сега започвам да го разпространявам по-усърдно из уеб пространството. Надявам се видеото да ви изкефи. Прощавайте, че съм с очила и дъвча дъвка - грешки на растежа. Още веднъж огроомно благодаря на майка ми, издателство "Весела Люцканова" и МС Атила за съдействието :)



линк към интервюто в Ю Тюб - http://www.youtube.com/watch?v=cy1BwYieL7o
първите няколко страници от книгата - http://hofi-writer.blogspot.com/2011/01/blog-post_9619.html

Сашо Александров е за затвора

Пет Момента от изминалия уикенд:



1.Ужасяващото влизане на Сашо Александров срещу Грегъри Нелсън – От доста време не бях виждал подобна балтия по българските терени. Преди година и половина един кретен от Несебър счупи крака на вратаря на Академик Калоян Михайлов, в мача бараж за влизане в А група – за всеобщо щастие, сега римейкът на Сашо се оказа далеч по-неуспешен. Нелсън се отърва с лека травма, след опита за ампутация, и ще бъде на линия за Вечното дерби идния петък. При всички положения обаче касапинът от Черно море трябва да бъде сурово наказан. Поне едно три мача аут плюс тлъста глоба. Може и да се измисли нещо иновативно – да го вкарат в затвора за 2-3 седмици, за да си вземе поука и да стане човек. За Иво Иванов от Левски важи абсолютно същото, но неговият шпагат срещу Георги Филипов от Калиакра беше някакси, хм... не чак толкова зрелищен.

2.Безумията на Пламен Илиев срещу Калиакра – През последните няколко месеца младото момче от Левски показа първи сериозни признаци на звездеене. Дели се от лагера на младежите и пътува самосиндикално за Ловеч, демонстративно пуска снимки с гаджето си в Интернет. Типично пуберски изцепки, тип “вече съм на върха и не се страхувам от никого”. Славата, в комплект с табелата “София” явно му идват в повече. Тапата изхвръкна с мощна сила и сега бързо трябва да се намери човекът, който да запуши бутилката преди сблъсъка с ЦСКА...

3.Боят на Сити над Юнайтед – Да видиш как “червените дяволи” падат с 1:6 на собствения си стадион, не се случва често. По-големият ташак е, че до 89-та минута губеха със скромното 1:3. Струва ми се, че сър Алекс подходи малко високомерно към срещата и реши, че я е спечелил още преди нейното начало. Все пак нищо не е свършило. Сити сякаш са готови за титла, но не мислите ли, че след похарчени около 1 милиард паунда за селекция през последните три и половина години, тя ще бъде твърде пирова? Футболистите на “гражданите” сигурно се чувстват като кукли на конци.

4.Норич дойде, не се изплаши и взе точка от “Анфийлд” – “Канарчетата” нагледно показаха как един по-малък отбор не трябва да се насира предварително, при гостуване на голям съперник. Макар, че получиха гол, те не се изплашиха, запазиха самообладание и продължиха да играят стегнато, в чакане на удобния момент. И той дойде. Е, накрая имаше и сериозна доза късмет, но Пул сами са си виновни за пропуснатите положения.

5.Големият Матея Кежман май ще се окаже пълна дупка – За 400 игрови минути, някогашното страшилище за вратарите в Европа още не е успял да вкара гол с екипа на БАТЕ Борисов. Говорим за противници от ранга на Торпедо Жодино и Нафтан... Трансферът му в Беларус май ще се окаже пълна дупка – най-вече за БАТЕ, които пръскат излишни пари за една гигантска заплата без никакво покритие. Единственото оправдание за привличането на Кежман е той да повлече крак и някое друго голямо име също да си каже “хей, в Пущата не било чак толкова зле”. Нещо като трансферът на Жардел в Черно море...

За един пробит долар...

Преди два месеца бях най-щастливият човек на света. Любо Божинов вкара от пряк свободен в последните секунди срещу Металург и ни класира в следващия кръг на Лига Европа. Крещях, виках, търкалях се по скамейките в сектор А и се прегръщах, с когото сваря. Мачът много ми заприлича на Франция – България от 93-та, когато Костадинов ни праща на световното в САЩ. Не съм го гледал на живо – та тогава съм ходел прав под масата, но от архивните кадри още настръхвам. След срещата взимах интервютата с червено-черен шал, погазвайки един от основните принципи на журналистиката – да не показвам пристрастия. Колегите от останалите медии ме гледаха опулени. Не ми дремеше – моят отбор бе спечелил и нищо друго нямаше значение.

Оказа се обаче, че всяко удоволствие се заплаща. След възхода почти винаги следва спад. Обикновено пешкира опират хората, които не гледат мача от ложите, а от сивата трибуна без седалки зад едната врата. Даваш 5 лева за билет, делиш от залъка си и накрая седиш на цимента, гризеш си ноктите от яд, а шалът ти се вее безпомощно. Ставаш свидетел на нещо средно между посредствен театър и аматьорска порнопродукция, която спокойно можеш да гледаш и у дома. Дори можеш да си я спретнеш сам.

Поредната буря в чаша вода. Интересно за какво беше целият този фарс в „Овча купел“? Локо Сф получи минимални финансови приходи от евротурнирите, а в същото време плати твърде висока цена. Плати с нещо повече от пари. „Честта и верността не се продават", гласи един от рефрените на железничарската агитка. На същото мнение вероятно са и феновете на Славия, които демонстративно напуснаха собствения си стадион, едва четвърт час след началото на пародията. Показателна беше и молбата на защитника на Локо Милен Лахчев към един колега журналист след края на мача - „моля ти се, само не ме питай дали е уреден“. Ако този ташак не бъде подхванат от прокуратурата, не знам кой трябва да бъде. При това положение, думите на великия шотландец Бил Шенкли, че „футболът е нещо много по-важно от живота и смъртта“, звучат бутафорно. Или поне в България. Ще продължат да бъдат такива, докато Гигов на всяка цена иска да играе в Европа, а Славия дели улица „Коломан“ с най-мощната хазартна компания у нас...

P.S. Връщам се 3,5 години назад, когато спонтанно написах този материал след Славия - Локо Сф 2:1 и го предложих на главния редактор на "Меридиан Мач". Бил хубав, каза, остър, обаче така и не се реши да го публикува, защото "чичо Венци ще се разсърди"... Такива са повечето журналисти у нас (не целя да обидя никого, това са чисто и просто факти) - гнусни, мазни, по-ниски от тревата и пазещи топлото си място с цената на задника си :))

Summer wrap

*Wrap – думата е английска и може да значи куп неща - завивка, одеало, покривка и т.нат. В случая я използвам като “обобщение, равносметка”.

И лято 2011 не бе по-различно от един горещ, изнурителен, потен и какъвто се сетиш още сезон. Мислех, че ще е по-различно, но работата мощно ме притисна като Гари Кейхил Цветан Генков и почти не можах да усетя най-приятния сезон. Е имаше това-онова, едно-друго, но като цяло се изцедих от бачкане. От май досега съм почивал общо петнайсетина дни, като през 3 от тях се скъсах да драйфам. Съдба...
Опитах се да се забавлявам, докато работя. На 1 септември, вечерта, бях в Ловеч, да отразявам младежите на България и Холандия. Вече рядко ми се случва, но като прочетох тимовия лист на “лалетата” направо ме побиха тръпки. Представители на всички най-силни холандски отбори плюс Люк Кастайньос от Интер. Пак ще натъртя, че говорим за току що излезли от пубертета момчерлаци...
Нашите ме изненадаха с много приятна игра. Изпуснаха победата за малко. Момчил Цветанов, Александър Тонев, Георги Миланов и Александър Цветков определено имат сериозен потенциал и с малко късмет могат да станат страхотни футболисти. Сашо вече излезе в чужбина, остава и другите трима да го направят в скоро време, за да се развият по най-добрия възможен начин.
Бях си запланувал да направя кратко интервю с Кастайньос, но той бе сменен принудително към 60-та минута, а след това се залости в рейса на холандците. Така че директивата бързо бе пренасочена към Дейли Блинд – син на легендата на Аякс Дани. И той, подобно на баща си, вече играе в мъжкия състав на амстердамския гранд. Ташакът беше, че Дейли и Рики ван Хаарен от Фейенорд си приличаха като две капки вода. Среден ръст, чуплива кестенява коса до раменете, идентична физика. Добре, че на Блинд младши му беше набола неква брадица. По това го познах.
Излезе сравнително бързо от съблекалнята. В главата ми беше само адреналин, но успях да си задам въпросите, които бях намислил. Отговори ми съвсем спокойно и възпитано, като достоен представител на една от най-силните школи в света. “Така се прави”, както обича да казва Сашо Диков. Надявам се и нашите ритнитопковци един ден да достигнат такова ниво.
Свърших си задълженията и си погледнах телефона... Бе 11 вечерта, а аз все още бях в Ловеч. Обикновено след края на мача, който гледам загасвам нощната лампа и заспивам – сега пак я загасих, само че след това потеглихме обратно за столицата. Такава е журналистическата професия – не знаеш къде ще си на другия ден. По пътя за София окончателно се убедих, че тираджиите са абсолютни идиоти и слаби шофьори, а пътната маркировка и проститутките нямат край. Малко преди Ябланица сгазихме една глупава полевка, която се оказа на шосето в най-неподходящия момент...

Истории от Квартала - дебютен роман

Роко и неговите братя



- Какво видя в тези хора от гората?
- Не те разбирам…
- Страх. Дълбок, разяждащ страх. Те бяха заразени с него. Видя ли? Страхът е болест. Той ще пропълзи в душата на всеки, който го допусне. Вече е развалил спокойствието. Не съм те отгледал, за да живееш със страх! Изтръгни го от сърцето си!
„Апокалипто”, реж.Мел Гибсън

От кухнята се чу трясък. Долетяха и първите псувни. В стаята на Роко се прокрадна натрапчивата миризма на загоряло кафе. Последва шум от блъскане на врата и псувните се повториха по-ясно - този път някъде из коридора. След миг при Роко нахлу дребна жена с прясно боядисана червеникава коса и с рязко движение дръпна пердетата. Режещият шум от ръждясалия корниз беше способен да събуди и мечка през зимата.
- Ти пияна ли си ма?! К’во си се разбучала толкова рано? - с още дрезгав глас избоботи Роко.
Жената нервно прокара ръка през косата си и извърна глава към него. Изглеждаше твърде енергична толкова рано сутринта - сякаш й бяха направили дълбока клизма. Тя го погледна с кисела насмешка и набързо нареди с острия си и писклив глас:
- Аз ядене не трябваше да ти правя... И за цигари не трябваше да ти оставям пари, боклук такъв! Писна ми да спиш до следобед и само да пиеш бира с малоумните си приятели! Ставай и още днеска искам да си намериш работа!
Устните на Роко се окръглиха. Той беше стъписан и мълчеше. Обикновено този тип нравоучителни разговори се водеха вечер, когато майка му, полузаспала на дивана, му дрънкаше подобни глупости, а Роко – леко пийнал и напушен, й се хилеше и механично повтаряше, че от утре ще е нов човек. Чашата явно беше преляла. Все пак самосъхранението у него проговори и той повтори така добре заучените фрази:
- Добре бе, добре, правим го... Само не пискай!
Майка му малко се успокои и снижи тона:
- На масата в кухнята съм ти оставила пари. Да купиш хляб и една руска салата от тях. И да изчистиш, че кафето изкипя! - завърши тя и тръшна полуостъклената врата след себе си.
Роко примлясна сухо. Още усещаше спарен вкус на джойнт в устата си след снощното разбиване. Без да отваря очи, той протегна ръка и почна да търси по раклата над главата си. В бъркотията от дрехи, празни бирени кутийки, няколко томчета книги джобен формат и стари програми от „Еврофутбол”, Роко все пак успя да намери безценните неща, които търсеше - последната си цигара и една захабена бяла запалка. Той запали цигарата, смукна сладостно от нея и въздъхна облекчено - малко релакс след този кратък болезнен диалог. Тръскаше пепелта в саксията с изгнило мушкато, която седеше до леглото му точно в ролята на пепелник. Докато пушеше се чудеше как да прекара деня. Безпаричието го притискаше като менгеме. Мързелът, обаче, беше многократно по-силен от него...
Роко изпуши цигарата, разтърка очи и седна в кревата. Очертаваше се приятен октомврийски ден и първите лъчи на слънцето вече се промъкваха в стаята. И без това крехките намерения на хлапака да си намери бачкане бързо се изпариха. Понеделник сутрин, време за разпускане...
Пройдохата си изми очите и зъбите, изпика се и отиде в кухнята. Локвичката кипнало кафе върху печката димеше леко, а по пода се влачеха още засъхнали черни следи от него. На масата, в захлупена чиния, за да не изстинат, се мъдреха два опечени сандвича, а под чинията беше затисната новичка банкнота от десет лева. Роко потърка кинтите в брадичката си и се зае да закусва. Естествено без да почисти мръсотията, той се пресегна и взе с артистичен жест съда с кафето. Удари няколко глътки направо от каната. По широкото й гърло остана мътен отпечатък от устата му. После въздъхна блажено и с омазнена от сандвичите усмивка се загледа през прозореца. Денят все пак започваше добре.

Вече отиваше към обед. Почти парализиран от мързел, Роко от близо два часа гледаше някаква глупава анимация по телевизията, когато реши, че е крайно време да иде до магазина. Липсата на цигари го караше да прави чудеса от храброст. Той повторно си изми зъбите, обу си смърдящите на френско сирене маратонки и излезе.

Роко тъкмо беше сбръчкал нос при вида на мухлясалите щайги с хляб в бакалията, когато по рамото го шляпна нечия ръка. Той се сепна, обърна се рязко и видя пред себе си ниско, хилаво момче. Ако един гол охлюв можеше да навлече човешки дрехи, той несъмнено би изглеждал по този начин. Въпросният плужек се казваше Лазар - бивш съученик и аверче на Роко от Квартала. Не беше особено умен, но пък беше пич. От толкова пиене и друсане в главата му беше станало таратор. Логично, от всичко това идваше и прякорът му - Недъгавия.

Нед винаги работеше на странни места. За кратко беше статист по време на снимките на нискобюджетен филм, разказващ за нацисткия режим и за тежкия живот в концлагерите. Играеше млад евреин. Ходи в продължение на две седмици – всеки ден по петнайсет часа. И всичко това, за да заснемат в крайна сметка две сцени, в които той се появяваше за десетина секунди и заедно с още няколко човека нацистите го качваха в някакъв камион. В крайна сметка го прецакаха с парите и той бе много огорчен.
След това го уредиха да пуска сценичен дим по време на театрални постановки. Уволниха го, защото го хванаха да си свива трева преди едно представление.
Най-дълго се беше задържал в една фирма за цифровизация на семейни регистри, каквото и да значеше това. Когато приятелите го разпитваха с какво се занимава, той се запъваше и не можеше да им обясни в какво точно се състои работата му. Дърдореше за някакви архиви, старци, компютри и фотоапарати. Следваше смях, а той потъваше в земята от срам. В такива конфузни моменти на човек му се иска да работи нещо обикновено - може би хлебар или общ работник. Просто ще кажеш, че печеш банички и милинки и толкова.

- Оооо, Рокич, как сме? - ухили се Нед и го потупа още веднъж по рамото.
- Е, па бива... Викам да си зема малко цигарки, ядене... С тебе к’во става?
- Нищо... мотам се насам-натам... - отвърна Нед след кратка пауза. - Искаш ли да те напуша?
Роко присви очи и със задоволство в гласа продължи:
- Ааа може, може... Колко имаш?
- Един патрон, остана ми от снощи. Аре да викнем Лъжицата и да се смажем!
Руската салата и хлябът моментално се изпариха от главата на Роко. Ебаси, все едно бирата не беше хранителна!

След малко двамата юнаци вече звъняха на вратата на Лъжицата. Да, Лъжицата... Абе Питър Крауч ряпа да яде пред него. С тяло като на Нед, но висок две глави повече. Изглеждаше привидно слаб, но беше много кораво копеле.
И той, подобно на Роко, живееше само с майка си. Баща му ги беше изоставил малко след раждането му. Една сутрин отишъл за цигари и повече не се върнал. Така е то.
Лъжицата беше бивш наркоман на хероин (до колкото може да бъдеш „бивш” в това поприще), откъдето идваше и прякорът му, естествено. Той беше първият от наборите на Роко в Квартала, който започна да се друса както си трябва. Роко му се възхищаваше. Лъжицата беше еманация на това, което самият Роко винаги беше искал да бъде - безгрижният бохем, който се друсаше и пиеше до откат, който никога не тренираше, а имаше челичени ръце и четири реда плочки на корема. Възхищаваше му се и благоговееше пред него, докато един ден не го видя посинял и обелил очи в Градинката. От устата му излизаше пяна. Тогава външният вид на Лъжицата го отврати, но вече беше много късно. И Роко вече беше хлътнал в същото добре утъпкано русло...
Впрочем, докато Лъжицата се боцкаше, му викаха как ли не - Херцог, Помпа, Игла... На една Нова година той така се надрусал, че по инерция лапнал лъжичката дето си загрява материала, задавил се с нея и за малко щял да умре. След тази случка окончателно и твърдо почнаха да му викат Лъжицата.
Беше година и половина на Белмекен, уж се изчисти и се върна обратно в София. От тогава не беше се друсал. Е, беше пушил четири-пет пъти на фолио, но това не се брои.

След поредното позвъняване олющената дървена врата се отвори и от там се показаха две клечки за зъби, гърчав торс и врат като на жираф. Главата му стърчеше над касата на вратата – Нед и Роко виждаха само устата, но не и очите му.
- Лъжица, как е, копеле? - весело подвикна Роко и двамата стиснаха ръце. Брадичката на Лъжицата взе да играе нервно. - Аре днеска да се...
- ... разбием? - прекъсна го дългучът и се ухили мазно. - Ей сега идвам!
Вече им отговаряше по навик.

(първите страници от книгата)