Тази сутрин Желязко се събуди в прекрасно настроение. Впрочем “сутрин” не е точната дума – вече преваляше дванайсет. Беше сряда, но Желязко нямаше да ходи на работа. Беше си взел почивен ден, специално за днес. Локо София играеше с Левски в “Надежда”.
Ако биеха, скъсяваха сериозно дистанцията до водача Литекс, а имаха и пряк двубой в Ловеч. Нищо не се знаеше. “Аз още съм бил в Ташкент, когато сме станали шампиони за последно. Всички се изредиха да вдигат титлата, след това, само ние не! Даже гнусната Славия я взе! Господи, как искам да бием Левски днеска!”, мислеше си Желязко и пипаше позлатеното кръстче на шията си. Изпуши една цигара, след това си направи кафе. След него яде набързо и пак пуши. Вече беше време за тръгване. Екипира се подобаващо – червени маратонки, черен анцуг, клубна шапка от домакинството на Македония (Гьорче Петров) и оригинална фланелка на Прасковата. Пасков лично я хвърли в публиката след една победа, а после Желязко го причака и получи автограф върху нея.
Шалът сложи последен. Фирмен шал I.B.U.U., на Железните бригади. Близо 10 минути го връзваше нежно и внимателно. Логото трябваше да се вижда добре. За един фен шалчето значи всичко. Това е най-важният артикул, събиращ в себе си цялата любов към любимия тим. То никога не бива да бъде губено или отнемано от привърженици на друг отбор.
Времето навън беше приятно. Макар да имаше облаци, бе топличко. Идеални условия за футбол. Желязко крачеше и се навиваше за срещата.
Внезапно той съзря няколко цесекари, които пиеха бира на една беседка. В това време техните армейци се мъчеха с Пирин, а те гледаха срещата на малък преносим телевизор. Вече бяха във видимо нетрезво състояние – псуваха високо и отвреме-навреме удряха с пестник по масата. Маршрутът на Желязко минаваше точно покрай тях. Той преглътна на сухо, но нямаше избор – в крайна сметка мъж ли е, или не! Размениха се малко обиди – главно относно клубната принадлежност и роднини. Желязко запретна ръкави. Въргалът не беше равностоен, но той се представи подобаващо. Един от цесекарите отече много лошо и падна в безсъзнание на земята. Другите обаче понатупаха Желязко. Дърпаха му шала, разбридаха го леко, но той не го даде. Стискаше го, превиваше се, пое няколко тупалки, но не го даде. Успяха обаче да му вземат шапката и да му разбият лявата вежда. В крайна сметка Желязко се измъкна и продължи към стадион “Локомотив”. Попи кръвта от аркадата с тениската си и още веднъж препсува чорбарите от разстояние.
Вече беше на булевард “Рожен”. Охраната за пореден път беше на висота – в радиус от едно футболно игрище се виждаха петдесет сини тениски, но нямаше кьорав полицай. Желязко запази хладнокръвие. Задминаваше левскари в локалното, които обаче, може би заради окаяния му вид, само му подвикваха, без да тръгват да го бият. “Абе, буфе, май си ял кютек? Дано да ви бием, че си еб*ло майката след мача!”. И така нататък. Желязко им се хилеше демонстративно.
След малко вече изкачваше стъпалата пред сектор В. Полицаите го обискираха и попитаха какво е станало, а той им каза, че е паднал по стълбите. От вътрешността на стадиона вече се чуваха песните на агитката.
Още не беше свършила първата от тях - “Локо е магията, която побеждава даже и смъртта”, когато Димо Атанасов заши Левски. Май Дерек му я даде отдясно, топката отскочи от някаква неравност по терена, а Димо от воле разстреля Божката Митрев. Първа минута.
Желязко беше на седмото небе от радост. Скачаше, прегръщаше се с всички и псуваше на воля. Играта на отбора тръгна след гола. Сините бяха в нокдаун.
А той стана нокаут в 79-та минута. Центриране и Цецо Генков ги наказа с глава. Желязко вече беше пресипнал и почти нямаше сили да извика. Вдигна ръце във въздуха, прегърна се с Краси Рентгена, който беше до него, и двамата почти паднаха. След малко агитката дружно опъна един транспарант, напреки на сектора – “АБОНАТНА СТАНЦИЯ”. Сини букви на бял фон. Всички скандираха какво злодеяние са направили със седалищните части на Левски, пращаха въздушни целувки и махаха на противниковите фенове отсреща, докато те напускаха стадиона, още преди мачът да е свършил.
Локо победи с 2-0. Не знам си там кой успех подред над отбора от квартал Подуене. Опиянен от щастие, Желязко попя още малко, отвърна на поздравите на играчите, които дойдоха до приветстващата ги публика, и си тръгна. Пееше и на улицата, сам. Не му дремеше. Изтеглиха се през сектор А, уж за да не се засекат с левскарите.
По пътя из квартала, взе да става опасно. Виждаха се все повече коли със сини фенове, тук-там и отделни пешаци. Определено не бяха в добро настроение.
Желязко по никакъв начин не бе подготвен за апокалипсиса, който го очакваше след стотина метра. Радостта от победата бе взела връх в съзнанието му и общо взето го правеше безсмъртен. Изненада го цяла тумба левскари, която чакаше рейса.
Отново се направи на непукист и отново си изяде боя. Цялата злоба на сините фенове се изля върху бедния Желязко. В петнайсетгодишната му кариера на ултрас, никога не го бяха били както днес. Шутове, плесници, глави. Събориха го на земята. Закри тила си с ръце и отново не си даде шала. Скъсаха му кръстчето, но шала не успяха да вземат. Изпадналите в амок левскари решиха да го съблекат гол. Разкъсаха му анцуга и тениската, и захвърлиха маратонките му в една шахта. От капчица жалост все пак му оставиха боксерките. 83 дойде точно навреме, за да отърве Желязко от още по-голяма гавра. Нашият човек се огледа и се изправи. Един старец, страничен наблюдател на побоя, гледаше с отворена уста и само махна с ръка...
Накуцвайки, Желязко продължи към вкъщи. Поизтупа се, оправи си шала и изплю кървава храчка. Аркадата на веждата му се беше разкървавила, а клепачът му бе станал син и голям колкото орех. Въпреки това Желязко беше доволен. Гол и доволен. Шалът му стоеше на шията, а Локо София беше ударил Левски с 2-0. Нищо друго нямаше значение.
